— Защо според вас трябва да съм отваряла вратата на някого? — викаше в този момент глухата. — Да не би тази злобарка, портиерката, да ме обвинява, че дебна наемателите тук?
— Моля ви, госпожо, никой не ви обвинява абсолютно в нищо.
— А защо тогава полицията идва тук, при мен, и ми задава въпроси?
— Опитваме се да разберем дали един мъж…
— Какъв мъж?
— Един мъж, когото не познаваме, но когото търсим.
— Кого търсите?
— Един мъж.
— Какво е направил?
Той продължаваше да се мъчи да й обясни, когато вратата отсреща се отвори. Само с един знак Лапоент съобщи на Мегре, че е открил нещо, след което комисарят внезапно се сбогува с ядосаната стара жена.
— Запознайте се, шефе. Това е госпожа Годри. Съпругът й работи в банка на булевард „Дез’ Италиен“. Синът й е на пет години.
Мегре забеляза детето, което стоеше зад майка си и с две ръце се държеше за роклята й.
— Понякога сутрин тя пращала хлапето да купи нещо наблизо, в някой от магазините, но само в тези, които са от отсамната страна на булеварда.
— Не му разрешавам сам да пресича улицата. Винаги оставям вратата полуотворена, след като излезе. Така че онзи вторник сутрин…
— Чухте ли да се качва някой по стълбището?
— Да. Чаках Боб да се върне. За миг си помислих, че е той. Повечето хора се качват с асансьора, но аз още не му разрешавам.
— Но аз вече мога! — заяви хлапето. — Вече знам как се движи.
— Да, а после беше наказан. С една дума, хвърлих един поглед тъкмо когато някакъв мъж се качваше по стълбището и тръгна нагоре, към четвъртия етаж.
— Колко беше часът?
— Някъде около десет и половина. Точно бях сложила яденето да се готви.
— Този мъж заговори ли ви?
— Не. Най-напред го видях само в гръб. Носеше доста леко бежово палто, може би габардинено, не обърнах особено внимание. Беше с широки рамене и доста дебел врат.
Тя хвърли поглед към врата на Мегре.
— На мен ли приличаше?
Тя се поколеба и се изчерви.
— Не, не точно. Той беше по-млад от вас. Някъде около четирийсет според мен. Забелязах лицето му чак след като стигна до завоя на стълбището. Той също ми хвърли един поглед и като че не остана доволен от това, че съм там.
— Спря ли на четвъртия?
— Да.
— Звъня ли на някоя от вратите?
— Не. Влезе в апартамента на господин Поен, макар че му трябваше известно време, за да отключи.
— Все едно че опитва различни ключове, така ли?
— Не мога да кажа това, но като че не беше свикнал с ключалката.
— Видяхте ли го на връщане?
— Не го видях, понеже този път той беше взел асансьора.
— Колко се забави?
— По-малко от десет минути.
— Вие през цялото това време ли стояхте на стълбищната площадка?
— Не. Само че Боб още не се беше прибрал и вратата стоеше полуотворена. Чух, че асансьорът се качва, спира на четвъртия етаж и после слиза обратно надолу.
— Можете ли да ни го опишете, като изключим телосложението му?
— Трудно ми е. Имаше по-скоро здрав цвят на лицето, като човек, който обикновено се храни добре.
— Носеше ли очила?
— Не, струва ми се. Сигурна съм, че нямаше.
— Да е пушел лула или цигара?
— Не… Чакайте малко… Почти съм сигурна, че пушеше пура… Това ми направи впечатление, понеже моят зет…
Всичко това, заедно с пурата, съответстваше на описанието, което им беше дал собственикът на ресторанта от улица „Жакоб“ на онзи мъж, който бе спрял Пикмал. Можеше да отговаря и на описанието на непознатия, който се беше качил в апартамента на госпожица Бланш, на улица „Вано“.
След няколко минути Мегре и Лапоент се озоваха на тротоара.
— Къде отиваме сега?
— Остави ме на Кея, а ти върви след това на улица „Вано“ и на улица „Жакоб“, за да се опиташ да разбереш дали този мъж случайно не е пушел пура.
Когато влезе в кабинета си, Люка вече беше успял да намери снимка, на която да го има Пикмал. Той беше на втори план за съжаление, но снимката беше достатъчно ясна, за да успеят специалистите от „Съдебна самоличност“ да изкарат нещо от нея.
Нареди да предупредят директора на Съдебната полиция, че иска да говори с него, а после прекара около половин час, за да го запознае с текущите събития.