Следствието, започнало още в деня след злополуката, още не беше приключило. Експертите не можеха да стигнат до общо становище. Както впрочем и вестниците, които заставаха на различни позиции, в зависимост от симпатиите им.
Сто двайсет и осем деца бяха намерили смъртта си при срутването на една от постройките, а останалите бяха евакуирани по спешност.
След миг мълчание Мегре промърмори:
— Но вие не сте бил член на Министерския съвет по време на строителството в Клерфон, нали?
— Не, дори не бях член на парламентарната комисия, която гласува кредитите. Честно казано, съвсем доскоро не знаех за тази афера повече от хората, които са чели за нея във вестниците.
Той замълча за малко.
— Чували ли сте за доклада „Калам“, комисарю?
Мегре го погледна изненадано и поклати глава.
— Е, тепърва ще чуете. Дори вероятно ще чуете прекалено много да се говори за него. Предполагам, че не четете малките седмични вестници, като „Ла Рюмьор“ например?
— Не, никога.
— А познавате ли Хектор Табар?
— Само по име. Но съм чувал за него. Колегите ми на улица „Де Сосе“ сигурно го познават по-добре от мен.
Той намекваше за Националната сигурност. Тя беше на пряко подчинение на Министерството на вътрешните работи и често биваше натоварена със задачи, касаещи непосредствено или косвено политиката.
Табар беше журналист, ползващ се с лоша репутация. Заради него пълният със сплетни седмичник се славеше като вестник за шантаж.
— Прочетете това. Беше публикувано само шест дни след катастрофата.
Беше кратко и тайнствено съобщение.
Дали някой ще се осмели един ден да разкрие съдържанието на доклада „Калам“ под натиска на общественото мнение?
— Това ли е всичко? — учуди се комисарят.
— Не, ето един откъс от следващия брой.
За разлика от широко възприетото мнение, сегашното правителство ще падне преди началото на пролетта не в резултат на нещо, свързано с външната ни политика, нито заради събитията в Северна Африка, а заради доклада „Калам“. В чии ръце се намира докладът „Калам“?
Изразът докладът „Калам“ звучеше почти комично и Мегре се усмихна, докато задаваше въпроса:
— Кой е този Калам?
Обаче Поен изобщо не се усмихна. Докато изпразваше лулата си в голям меден пепелник, той започна да обяснява:
— Той е преподавател от Висшата строителна школа. Починал е преди две години от рак, ако не се лъжа. Името му не е познато на широката общественост, но той е много известен в областта на приложната механика и на гражданското строителство. Често са викали Калам за консултация при големи строежи в съвършено различни страни, като Япония и страните от Южна Америка. Той е бил безспорен авторитет, що се отнася до устойчивостта на материалите, и по-конкретно на бетона. Написал е книга, която нито вие, нито аз сме чели, но я имат всички архитекти. Озаглавена е Болестите на бетона.
— Значи Калам се е занимавал със строителството в Клерфон?
— Да, но не пряко. Нека ви разкажа цялата история по друг начин, в хронологичен ред по-скоро от личен характер. Както ви казах вече, по време на катастрофата не знаех за този санаториум нищо повече от онова, което публикуваха вестниците. Дори не си спомнях дали съм гласувал „за“ или „против“ този проект преди пет години. Трябваше да направя справка в „Държавен вестник“, за да открия, че всъщност бях гласувал за този проект. И аз като вас не чета „Ла Рюмьор“. Едва след второто кратко съобщение председателят на Министерския съвет ме повика настрана и ме попита:
— Чели ли сте доклада „Калам“?
— Отвърнах му най-спокойно, че не съм. Той сякаш остана изненадан и ми се стори дори, че ме погледна с известно подозрение.
— Но този доклад би трябвало да се намира във вашите архиви — каза ми той.
И тогава вече ми разказа цялата история. По време на споровете относно Клерфон, преди пет години, след като парламентарната комисия вече се била разделила на две, един от депутатите, не зная точно кой, предложил да се възложи на специалист с безспорен престиж да направи доклад върху този проект.