— Сега тази история взе да ми харесва повече! — въздъхна шефът, след като Мегре свърши разказа си.
— На мен също.
— Ще бъда още по-спокоен, когато разберем кой е този мъж, ако изобщо разберем това някога.
И двамата си бяха помислили едно и също нещо, но и двамата предпочетоха да не го споменават. Беше ли възможно този тип, чиито следи улавяха вече за трети път, да е просто един от хората от Националната сигурност?
Мегре имаше добри приятели там. Познаваше по-отблизо Катру, на чийто син бе станал кръстник, но се колебаеше дали да му се обади. Понеже, ако Катру знаеше нещо, той рискуваше доста силно да го злепостави.
Съвсем скоро снимката на Пикмал щеше да се появи в следобедните вестници. Нямаше ли някаква ирония във факта, че в същия този момент човекът, когото търсеше Съдебната полиция, може би се намираше в ръцете на Сигурността? Може би тя го бе отстранила временно, защото той знаеше прекалено много? А може би го бяха завели на улица „Де Сосе“, за да го накарат да разкаже всичко, което знае?
Сега вестниците щяха да съобщят, че Съдебната полиция, и по-специално Мегре, се занимава с това разследване. Щеше да бъде много хитър ход от страна на Сигурността да го остави да започне разследването, а после след няколко часа да съобщи, че е задържала Пикмал.
— Вие, разбира се, сте убеден — продължи шефът, — че Поен е честен човек и не крие нищо от вас?
— Бих се заклел в това.
— И в онези, които са около него ли?
— Да, поне така ми се струва. Направих справки за всеки от тях. Разбира се, не знам всичко за живота им. Обаче от онова, което знам, ми се струва, че трябва да търсим другаде. Писмото, което ви показах…
— Имате предвид Маскулен?
— Няма съмнение, че той е замесен във всичко. Писмото е доказателство за това.
— И какво смятате да правите?
— Сигурно това няма да ми помогне по никакъв начин, но имам желание да го видя малко по-отблизо, без никаква определена причина. Достатъчно е да отида да обядвам в ресторанта „Филе от калкан“, на площад „Де Виктоар“, където, както твърдят, той правел съвещанията си.
— Добре, но внимавайте.
— Имам го предвид.
Той мина през канцеларията на инспекторите, за да даде някои инструкции. Лапоент току-що се бе върнал.
— Е, кажи какво стана с пурите?
— Странното е, че именно жена е забелязала тази подробност. Собственикът на бистрото не може да каже дали мъжът е пушел лула, пура или цигара, макар че е бил в продължение на повече от четвърт час в заведението му. Но все пак смяташе, че по-скоро е пушел пура. Докато портиерката на госпожица Бланш е категорична.
— Значи все пак е пушел пура?
— Не, цигара. Дори е хвърлил фаса си на стълбището и го е смачкал с крак.
Беше вече един часът, когато Мегре влезе в прословутия ресторант на площад „Де Виктоар“. Имаше леко неприятно чувство. Като обикновен служител никак не беше разумно да се мери с човек като Маскулен.
Всъщност не разполагаше с нищо конкретно срещу него, освен с кратка бележка, която депутатът би могъл да обясни по сто приемливи начина. Маскулен беше тук на свой собствен терен, докато Мегре изглеждаше като натрапник. Метрдотелът го наблюдаваше как се приближава, но без да си направи труда да го посрещне.
— Имате ли свободна маса?
— За колко души?
— Сам съм.
Повечето маси бяха заети. Чуваше се сдържаният шум от множество разговори, придружен от звука на вилиците и чашите. Метрдотелът се огледа наоколо, а после се приближи до една маса, по-малка от останалите, която беше скрита зад вратата.
Бяха свободни още три маси. Но ако комисарят бе попитал за тях, сигурно щяха да му отговорят, че са запазени, и това беше твърде вероятно.
Най-сетне, след като й направиха знак, гардеробиерката дойде да вземе палтото и шапката му. След това трябваше дълго да чака, докато дойдат да вземат поръчката му, така че имаше време да огледа цялата зала.
Ресторантът се посещаваше от важни личности, а сега, на обяд, имаше само мъже — финансисти, известни адвокати, журналисти, политици. Всички се движеха горе-долу в една и съща среда, затова се познаваха и се поздравяваха отдалече.
Някои бяха познали комисаря и вероятно говореха тихо за него.
Жозеф Маскулен беше седнал в десния ъгъл на залата, на скамейката, заедно с адвоката Пинар, известен почти колкото депутата заради яростта, която влагаше в своите защитни речи.