Ако Лаба беше на около четирийсет години, беше малко по-пълничък и пушеше пура, комисарят щеше да е убеден, че току-що е открил мъжа, влизал в апартаментите на булевард „Пастьор“ и на улица „Вано“ и отвлякъл Пикмал.
Обаче Лаба беше едва на трийсет и шест. Освен това беше корсиканец и напълно приличаше на такъв. Понеже беше дребен и слаб, носеше обувки с високи токове, за да изглежда по-висок, и имаше черни, завити като запетайки мустаци. И най-сетне, от сутрин до вечер пушеше цигари, за което свидетелстваха пожълтелите му пръсти.
При все това неговата поява бе повела мислите на Мегре в нова посока. Сега той се ядосваше на себе си за това, че не беше насочил вниманието си върху онези от улица „Де Сосе“. Навремето и Лаба бе част от тях, но сега вече не. В Париж имаше десетина бивши полицаи като него, от които Сигурността е трябвало да се отърве поради приблизително еднакви причини.
Мегре реши да нареди след малко да му направят списък на тези хора. Дори понечи тутакси да се обади по телефона на Люка. Но, колкото и да беше странно, не го направи, понеже не му се щеше да прекоси цялата зала под подигравателния поглед на Маскулен.
Той не си беше поръчал десерт и сега пиеше кафето си. Мегре също не си поръча десерт, а само кафе и чашка ракия. Взе да пълни лулата си, докато си припомняше лицата на онези, които бе познавал навремето от улица „Де Сосе“. Чувстваше се донякъде като човек, който се опитва да си припомни някакво име. То вече е на езика му, но въпреки това все не успява да си го спомни.
Веднага щом като му бяха заговорили за пълния мъж и особено откакто бе станало въпрос за пурата, нещо като че ли беше изскочило в паметта му.
До такава степен беше потънал в мислите си, че едва забеляза как Маскулен става, леко избърсва устни със салфетката си и казва няколко думи на сътрапезниците си. Всъщност Мегре го забеляза чак след като онзи стана, побутна масата, за да мине, и най-сетне спокойно се насочи към него. Но го гледаше така, като че ли това изобщо не го засягаше.
— Ще разрешите ли, Мегре? — попита го Маскулен, като хвана облегалката на стола срещу Мегре.
Лицето му бе сериозно, само ъгълчето на устната му потрепваше, но това бе може би само нервен тик.
Мегре като че се смути, но само за миг. Не беше очаквал това. Никога не беше чувал гласа на Маскулен: беше нисък и приятен. Носеха се слухове, че именно заради този глас и въпреки непривлекателното му лице на велик инквизитор някои жени си оспорвали местата в Камарата, когато се очаква той да вземе думата.
— Какво странно съвпадение, че сте дошли тук точно днес. Тъкмо се канех да ви се обадя по телефона.
Мегре остана безучастен. Доколкото е възможно, се опита да затрудни задачата му. Обаче депутатът като че ли не се смути от неговото мълчание.
— Едва сега научих, че вие се занимавате с разследването на Пикмал и на доклада „Калам“.
Говореше полугласно заради обядващите край тях. Погледите на мнозина бяха насочени към тях.
— Не само искам да ви предоставя някои важни сведения, но смятам, че би трябвало да направя официално изявление. Ще може ли малко по-късно днес да изпратите някой от вашите инспектори в Камарата, за да си го запише? Всеки би могъл да го упъти къде да ме открие.
Мегре все така не трепваше.
— Става дума за онзи Пикмал. Миналата седмица се случи така, че се срещнах с него.
В джоба на Мегре беше писмото на Маскулен и сега той започна да разбира защо изпитва нужда да говори с него.
— Вече не си спомням точно кога моят секретар ми даде да прочета едно от многобройните писма, които получавам всеки ден и на които той трябва да отговаря. Беше подписано от някой си Пикмал, имаше адреса на някакъв хотел на улица „Жакоб“. Забравил съм името му, но мисля, че беше името на някоя провинция, ако не се лъжа.
Без да сваля поглед от него, Мегре пийна глътка кафе и отново взе да подръпва леко от лулата си.
— Както вероятно предполагате, всеки ден получавам по неколкостотин писма от всякакъв род хора: луди, смахнати и просто честни хорица, които ми съобщават за злоупотреби. А задача на моя секретар — достоен млад човек, в когото имам пълно доверие — е да отделя най-важното.