Той беше станал и му протягаше ръка, за да се сбогува. Внезапно комисарят си спомни за Поен и за неговата история с „мръсните ръце“.
Изобщо не губи време, за да претегля всички „за“ и „против“. Грабна бързо чашата си с кафе, която беше празна, и я поднесе към устата си, пренебрегвайки по този начин протегнатата към него ръка.
През погледа на депутата като че премина някаква сянка. Вместо да изчезне, потрепването в крайчеца на устните му още повече се засили. Произнесе само:
— Довиждане, господин Мегре.
Дали нарочно наблегна на думата „господин“, както на Мегре му се стори? В такъв случай това бе едва прикрита заплаха, тъй като означаваше, че Мегре няма още дълго да се радва на поста си на комисар.
Изпрати го с поглед, докато онзи се върна на масата си и се наведе да каже нещо на сътрапезниците си. После извика машинално:
— Келнер! Сметката, ако обичате.
Най-малкото десет души бяха вперили очи в него: всички в един или друг аспект играеха важна роля в живота на страната.
Сигурно Мегре бе изпил чашката си ракия, без дори да си дава сметка за това. Защото усети вкуса й в устата си едва след като бе излязъл на улицата.
Седма глава
Такситата на комисаря
Много често влизаше по следния начин. Не толкова като началник, колкото като един от тях. Отваряше вратата на канцеларията на инспекторите и като бутваше шапката на тила си, отиваше да седне на крайчеца на някое от бюрата. После изпразваше лулата си на пода, като я удряше в тока на обувката си, преди да напълни следващата. Наблюдаваше ги, един след друг, заети със своите задачи. Тогава на лицето му се появяваше изразът на баща на голямо семейство, който се връща вечер у дома, доволен, че вижда близките си хора, и все едно че ги брои, за да види колко са.
Измина известно време, преди да промърмори:
— Ловя се на бас, че снимката ти ще се появи във вестниците, скъпи ми Лапоент.
Онзи вдигна глава, стараейки се да не се изчервява, и го погледна с известно недоверие. Всъщност всички бяха винаги тайно очаровани, когато вестниците публикуваха техните снимки, с изключение на Мегре, който беше свикнал с това. Но всеки път се правеха, че се възмущават:
— При тази реклама върви, че мини незабелязан, когато следиш някого на улицата!
Всички останали също слушаха разговора им. Щом като Мегре беше дошъл да говори с Лапоент в общата канцелария, значи онова, което имаше да му казва, се отнася за всички.
— Ще вземеш един стенографски тефтер и ще отидеш в Камарата. Сигурен съм, че няма да е никак трудно да откриеш депутата Маскулен и няма да се учудя, ако го намериш в доста внушителна компания. Ще ти даде показания, които ще трябва старателно да запишеш. След това ще дойдеш тук да ги напишеш на машина и ще ги оставиш на бюрото ми.
Следобедните вестници стърчаха от джоба му. На първата страница бе отпечатана снимката на Огюст Поен заедно с неговата. Все още им беше хвърлил само по един поглед. Знаеше приблизително точно какво можеше да прочете под големите заглавия.
— Това ли е всичко? — попита Лапоент и отиде да вземе палтото и шапката си от шкафа.
— Да, засега.
Мегре продължи да стои и да пуши замислено.
— Знаете ли какво, момчета…
Инспекторите вдигнаха глави.
— Опитайте се да си спомните кои от хората от улица „Де Сосе“ са били уволнени или са били принудени да си подадат оставката.
— Наскоро ли? — попита Люка.
— Няма значение кога. Да кажем, през последните десет години.
Торанс подхвърли:
— Списъкът трябва да е доста дълъг!
— Кажи ми някакви имена.
— Бодлен например. Онзи, който сега се занимава с проучвания за една осигурителна компания.
Мегре се опита да си спомни Бодлен, високо бледо момче, което трябваше да напусне Сигурността не поради нечестност или неучтивост, а защото влагаше повече енергия и хитрост в това да се преструва на болен, отколкото да си гледа работата.
— Друг някой?
— Фалконе.
Този пък беше прехвърлил петдесетте и го бяха помолили да се пенсионира преждевременно. Беше започнал да пие и беше станало невъзможно да се разчита на него.