— Друг?
— Малкият Валанкур.
— Прекалено е нисък.
Противно на онова, което си бяха помислили в началото, откриваха само няколко имена. И всеки път, след като си беше представил как изглежда въпросният мъж, Мегре поклащаше глава.
— Пак не става. Имам нужда от едър човек, почти колкото мен.
— Фишер.
Всички избухнаха в смях, понеже този пък тежеше най-малко сто и двайсет килограма.
— Благодаря! — промърмори Мегре.
Остана още известно време с тях и най-сетне стана с въздишка.
— Люка! Обади се, ако обичаш, на улица „Де Сосе“ и повикай Катру на телефона!
Понеже сега го интересуваха само инспекторите, напуснали Сигурността, той вече нямаше чувството, че ще поиска от своя приятел да извърши предателство спрямо службата си. Катру, който работеше от двайсет години на улица „Де Сосе“, имаше по-голяма възможност да отговори на неговия въпрос, отколкото хората от Съдебната полиция.
Те чувстваха, че комисарят има някаква все още смътна и вероятно несвързана идея. Обаче по преднамерено мрачния му вид, по начина, по който гледаше хората, без да ги вижда, все пак разбираха, че сега вече знае в каква посока трябва да търси.
Мегре продължаваше да се опитва да си спомни онова име, което преди малко беше на върха на езика му. Люка се обади по телефона и разговаряше дружески със своя събеседник, сигурно негов приятел.
— Катру го няма, шефе.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че е отишъл по задачи някъде на другия край на Франция?
— Не, болен е.
— Какво, в болница ли е?
— Не, вкъщи си е.
— Попита ли за адреса му?
— Ами не, помислих, че го знаете.
Наистина те бяха добри приятели с Катру. Обаче никога не си бяха ходили на гости. Мегре си спомняше само, че веднъж беше оставил колегата си пред входа на жилището му, на булевард „Де Батиньол“ — в горната му част, отляво. Спомняше си освен това, че имаше ресторант отдясно на входа.
— Публикували ли са снимката на Пикмал?
— Да, на втора страница.
— Някакви обаждания по негов адрес?
— Не, още няма.
Мина през кабинета си, без да сяда, отвори няколко писма, занесе на Торанс някои документи, които се отнасяха до него, и най-сетне слезе на двора. Поколеба се за малко дали да използва една от колите на Съдебната полиция, но най-накрая предпочете да спре такси. Макар посещението му у Катру да беше напълно невинно, той сметна, че е по-благоразумно пред входа му да не паркира кола от „Ке дез’ Орфевр“.
Най-напред сбърка сградата по простата причина, че сега вече имаше два ресторанта на петдесет метра разстояние един от друг. Накрая попита портиерката:
— Къде живее господин Катру?
— На втория етаж, вдясно. Асансьорът е повреден.
Той позвъни на вратата. Не си спомняше за госпожа Катру, която му отвори, но тя веднага го разпозна.
— Влезте, господин Мегре.
— Мъжът ви още ли е в леглото?
— Не, в креслото си е. Просто има грип. Обикновено изкарва по един грип в началото на зимата. Обаче този път го хвана накрая.
По стените висяха снимките на две деца, момче и момиче, във всички възрасти. Не само че сега и двамата вече бяха женени, но колекцията се увеличаваше и със снимките на внуците.
— Мегре ли е? — дочу се радостният глас на Катру още преди комисарят да е стигнал до вратата на стаята, в която той седеше.
Не беше точно салон, а просто просторно помещение, където очевидно протичаше по-голямата част от живота на семейството. Катру, увит в дебел домашен халат, седеше близо до прозореца. Върху коленете му бяха пръснати вестници, имаше и други на стола до него, а чаша билков чай димеше на малка масичка. Държеше цигара в ръка.
— Какво, как ти разрешават да пушиш?
— Тихо! Не заставай на страната на жена ми. Дръпвам си само от време на време, колкото да си оправя вкуса.
Гласът му още беше прегракнал, а очите — трескави.
— Свали си палтото. Тук сигурно е много топло. Жена ми държи да се изпотявам. Седни, де!
— Ще пиете ли нещо, господин Мегре? — попита го тя.
Беше почти възрастна жена и това учуди комисаря. Те двамата с Катру бяха горе-долу на една възраст. Струваше му се, че неговата жена изглежда много по-млада.
— Ами че, разбира се, Изабел. Не чакай да ти отговори, ами извади шишето с отлежал калвадос.
После между двамата мъже настъпи неловко мълчание. Разбира се, Катру знаеше, че неговият колега от Съдебната полиция не се е качил тук, в апартамента му, за да го попита как е със здравето. Може би очакваше, че той ще му зададе дори още по-неудобни въпроси от онези, които Мегре си беше намислил.