— Не се бой, старче. Изобщо нямам желание да те забърквам в тази каша.
Тогава другият хвърли поглед на заглавната страница на вестника пред себе си, като че искаше да каже: „По този въпрос е, нали?“
Мегре чакаше да му донесат чашата калвадос.
— Ами на мен? — взе да протестира приятелят му.
— Ти нямаш право засега.
— Докторът не е споменал за такова нещо.
— Няма нужда да ми казва, за да знам.
— Добре де, само една капчица, само колкото да си мисля, че пия.
Тя му сипа на дъното и както госпожа Мегре щеше да направи, изчезна дискретно.
— Имам една идея — призна си Мегре. — Преди малко се опитахме заедно с моите инспектори да направим списък на хората, които са работили при вас и които са били уволнявани.
Катру продължаваше да гледа вестника и се опитваше да свърже онова, което Мегре му говореше, с онова, което току-що беше прочел.
— Но за какво са били уволнявани?
— За каквото и да било. Знаеш за какво говоря. При нас също се случва, но не толкова често, понеже не сме толкова много.
Катру се усмихна лукаво.
— Мислиш ли?
— А може би и защото ние не се занимаваме с толкова различни неща. Така че изкушението не е толкова силно. Преди малко всички си блъскахме главите, но открихме само няколко имена.
— Кажи ми кои?
— Бодлен, Фалконе, Валанкур, Фишер…
— Това ли са всички?
— Да, горе-долу. Затова предпочетох да дойда да говоря с теб. Не търся точно в тази категория хора, а сред онези, които са тръгнали по лошия път.
— От рода на Лаба ли?
Не беше ли странно, че Катру произнесе именно това име? Можеше ли да сметне, че го прави нарочно, за да осведоми, уж случайно, Мегре?
— Да, помислих си за него. Може би и той е замесен. Обаче не търся точно него.
— Имаш ли предвид някакво име?
— Имам предвид и име, и лице. Дадоха ми описанието му. Още от началото това ми напомняше някого. Още откакто…
— Дай ми описанието! Ще стане по-бързо, отколкото, ако ти дам цял списък от имена. Още повече че и аз не помня имената на всички.
— Преди всичко хората са го взели за полицай. Пълен като мен, но не чак дотам.
Катру като че преценяваше пълнотата на своя събеседник.
— Или много силно се лъжа, или той сигурно продължава да прави разследвания за своя сметка, или пък за сметка на определени хора.
— Нещо като частна полицейска агенция, а?
— Може би да. Не е задължително да е написано името му на вратата на някоя канцелария, нито пък да пуска обяви за това във вестниците.
— Има много такива агенции, включително на твърде почтени бивши шефове. След като стигнат до определената възраст за пенсия, те си отварят агенция. Луи Канонж например. Както и Каде, който ми беше шеф навремето.
— Да, от тоя тип ги имаме и при нас. Говоря за една друга категория.
— Твоето описание по-пълно ли е?
— Той пуши пури.
Мегре веднага забеляза, че неговият събеседник си мисли за определен човек. Той смръщи чело. По лицето му се бе изписало известно притеснение.
— Това напомня ли ти някого?
— Да.
— Кого?
— Един подлец.
— Всъщност аз търся точно един подлец.
— Той е много голям подлец, но е и опасен.
— Защо?
— Защото този род подлеци са винаги опасни. Освен това се смята, че той върши мръсната работа на някои политици.
— Да, описанието продължава да подхожда на човека, за когото си мисля.
— Мислиш, че е замесен в твоята история?
— Ако отговаря на описанието, което ти дадох, ако пуши пури, ако се набърква в политиката, има много голяма вероятност да е моят човек. Нали не искаш да кажеш…
Внезапно в съзнанието на Мегре се появи едно доста едро лице, с подути очи и дебели устни, разкривени от пурата, която беше в устата му.
— Почакай! Сега ще си спомня. Това е…
Обаче името продължаваше да му се изплъзва.
— Беноа! — прошепна Катру. — Йожен Беноа! Той си отвори частно полицейско бюро на булевард „Сен Мартен“, в приземен етаж над магазин за часовници. Името му е написано на прозореца. Струва ми се, че вратата на това бюро е по-често затворена, отколкото отворена, понеже е единственият човек, който работи в тази агенция.