Наистина това бе човекът, когото комисарят опитваше да си спомни от двайсет и четири часа.
— Предполагам, че не е лесно човек да се снабди със снимката му?
Катру се замисли за миг:
— Зависи от точната дата, на която е напуснал работата си. Това беше на…
Той взе да прави някакви сметки шепнешком, а после повика:
— Изабел!
Тя беше наблизо и веднага притича.
— Потърси на долната полица на библиотеката годишника на Националната сигурност. Има само един и той е отпреди няколко години. В него има двеста-триста снимки.
Жена му го подаде и той започна да го прелиства, а после посочи с пръст собствената си фотография. Намери онова, което търсеше, чак на последните страници.
— Ето го, виж! Сега трябва да има няколко години в повече, но не се е променил чак толкова. Колкото до пълнотата, винаги е бил дебел.
Мегре също го позна, понеже му се бе случвало да го среща.
— Нали може да изрежа снимката?
— Ама моля те. Изабел, донеси ножиците.
Мегре пъхна парчето гланцова хартия в портфейла си и стана.
— Бързате ли?
— Да, доста бързам. Струва ми се, че всъщност предпочиташ да не ти говоря много-много за тази история.
Другият го разбра. Докато Мегре не знаеше точно каква роля играе Националната сигурност, за Катру беше по-добре колегата му да разказва колкото се може по-малко подробности.
— Не те ли е страх?
— Не особено.
— Мислиш ли, че Поен…?
— Убеден съм, че някой се опитва да го постави в ролята на жертвен козел.
— Още една чашка?
— Не, благодаря. Всичко хубаво.
Госпожа Катру го изпрати отново до вратата и когато стигна на улицата, Мегре пак взе такси, за да го откара на улица „Вано“. Нямаше конкретна причина да отива там. Почука на вратата на портиерната. Портиерката го позна.
— Извинете, че ви безпокоя отново. Бих искал да разгледате внимателно една снимка и да ми кажете дали това е човекът, който се е качвал в апартамента на госпожица Бланш. Не бързайте.
Но не беше необходимо да й го казва. Тя поклати глава, без да се колебае.
— Не, не е той.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно.
— Дори ако снимката е правена преди няколко години и човекът се е променил?
— Дори да си беше сложил фалшива брада, пак щях да ви кажа, че не е той.
Той я погледна накриво, понеже за момент му дойде наум, че този отговор може да й е бил внушен от някого. Обаче не беше така! Чувстваше, че е искрена.
— Благодаря ви — въздъхна той и прибра портфейла в джоба си.
Това беше тежък удар за Мегре. Беше почти съвсем сигурен, че е на прав път, а още при първия опит всичко рухваше.
Таксито му го чакаше. Понеже улица „Жакоб“ беше най-наблизо, каза на шофьора да го закара там и влезе в бистрото, където Пикмал беше свикнал да закусва сутрин. По това време на деня нямаше почти никого.
— Може ли да хвърлите един поглед на тази снимка, шефе?
Толкова се боеше от отговора, че не смееше да го погледне по-настойчиво.
— Да, това е той. Само дето ми се стори малко по-възрастен.
— Значи това е човекът, който е заговорил господин Пикмал и е излязъл оттук заедно с него, така ли?
— Да, това е той.
— Въобще не се съмнявате, така ли?
— Не, изобщо не се съмнявам.
— Благодаря.
— Няма ли да пийнете нещо?
— Не сега, благодаря. Ще дойда пак.
Това свидетелство променяше всичко. Досега Мегре бе предполагал, че един и същи човек се беше появявал на различните места: у госпожица Бланш, в малкото барче на Пикмал, в „Отел дьо Бери“, при вдовицата на професора и на булевард „Пастьор“.
А сега внезапно откриваше, че те са били най-малко двама.
Следващото посещение беше в дома на госпожа Калам, потънала в четене на вестници.
— Надявам се, че ще откриете доклада на моя съпруг. Сега разбирам защо беше толкова притеснен през последните години. Тази мръсна политика винаги ме е отвращавала!
Тя го гледаше с недоверие. Сякаш си казваше, че може би Мегре идва при нея тъкмо заради тази „мръсна политика“.
— Какво искате от мен този път?