Той й подаде снимката.
Тя я разгледа внимателно, после вдигна глава и го погледна учудено.
— А трябва ли да го разпозная?
— Не, не непременно. Чудех се дали това не е човекът, който ви е посетил два-три дни след идването на Пикмал.
— Не, никога не съм го виждала.
— Не може ли да грешите все пак?
— Не. Сигурна съм, че не е онзи, който идва тук.
— Благодаря ви.
— Какво се е случило на Пикмал? Смятате ли, че те са го убили?
— Защо?
— Не зная. Но нали, ако не искат в никакъв случай докладът на моя съпруг да излезе повече на бял свят, ще трябва да унищожат онези, които го познават.
— Те не са убили вашия мъж.
Отговорът му я смути. Стори й се, че трябва да защити паметта на съпруга си.
— Мъжът ми не разбираше нищо от политика. Той беше просто учен. Като е написал този доклад и го е предал на когото трябва, той просто е изпълнявал своя дълг.
— Аз съм сигурен, че го е изпълнил.
Предпочете да си тръгне, преди тя да го е накарала да започнат да обсъждат по-задълбочено този въпрос. Шофьорът на таксито го погледна въпросително.
— А сега накъде?
— Към „Отел дьо Бери“.
Завари там двама журналисти, които се опитваха да получат сведения за Пикмал. Втурнаха се към Мегре, обаче той поклати глава.
— Нямам какво да ви кажа, момчета. Просто рутинна проверка. Обещавам ви, че…
— Надявате ли се, че ще откриете Пикмал жив?
Ето, и те!
Остави ги в коридора и отиде да покаже снимката на собственика.
— Какво искате да правя с тази снимка?
— Да ми кажете дали това е човекът, който е идвал да говори с вас за Пикмал.
— Кой от двамата?
— Не моят инспектор, който е наел стая, а другият.
— Не, не е той.
Беше категоричен. Засега Мегре смяташе, че Беноа е човекът, излязъл от малкото барче заедно с Пикмал. Обаче той не се беше появявал никъде другаде.
— Благодаря ви.
Той се метна отново в колата.
— Карайте…
Чак след като таксито тръгна и оставиха далече зад себе си журналистите, Мегре даде адреса на булевард „Пастьор“. Не се спря при портиерката, а се качи направо на третия етаж. Никой не отвори на звъненето, така че му се наложи да слезе обратно долу.
— Госпожа Годри не си ли е вкъщи?
— Излезе преди около половин час със сина си.
— Знаете ли кога ще се върне?
— Не си беше сложила шапката. Вероятно е отишла на пазар из квартала. Сигурно няма да се бави.
Вместо да почака на тротоара, Мегре се запъти към бара, в който беше влизал сутринта, и за всеки случай звънна в Съдебната полиция. Обади му се Люка от канцеларията на инспекторите.
— Има ли нещо ново?
— Две обаждания по повод Пикмал. Първото — от шофьор на такси, който твърдеше, че го закарал вчера на Северната гара. А другото — от касиерка в кино, която твърди, че му продала билет вчера вечерта. Сега ще проверя.
— Лапоент върна ли се?
— Да, преди няколко минути. Още не е започнал да пише рапорта си на машината.
— Може ли да ми го дадеш?
После попита Лапоент:
— Е, какво става с фотографите?
— Бяха там, шефе, и докато Маскулен говореше, не престанаха да ни снимат.
— Той къде те прие?
— В Колонната зала. Все едно да кажа в чакалнята на гарата „Сен Лазар“! Разсилните трябваше да отблъскват любопитните, за да можем поне да дишаме.
— Секретарят му беше ли с него?
— Не знам. Не го познавам. Не са ми го представяли.
— Дълго ли е изявлението?
— Ами ще стане около три машинописни страници. Журналистите си водеха стенографски бележки едновременно с мен.
Това означаваше, че изявлението на Маскулен щеше да излезе същата вечер, в последното издание на вестниците.
— Изрично ми каза да му го занеса, за да го подпише.
— А ти какво му отговори?
— Казах му, че това не ме интересува и чакам вашите нареждания.
— Знаеш ли дали има вечерно заседание в Камарата?
— Не вярвам. Чух, че ще свършат към пет часа.
— Напиши си документа и изчакай да се върна.
Дребната госпожа Годри още не се беше върнала. Тръгна да се разхожда по тротоара и видя, че се задава с чанта провизии в ръка. Синът й припкаше редом с нея. Тя го позна.