— Мен ли търсите?
— Само за минутка.
— Качете се с нас. Бях излязла да напазарувам.
— Може би няма смисъл да се качвам.
Хлапето я дърпаше за ръката и питаше:
— Кой е този? Защо иска да говори с теб?
— Стой мирен. Иска само да ме попита нещо.
— Какво иска да те пита?
Мегре вече беше извадил снимката от джоба си.
— Разпознавате ли този човек?
Тя успя да се освободи от хлапето. Наведе се над малкото парче гланцова хартия и отговори веднага:
— Да, това е той.
Значи Йожен Беноа, човекът с пурата, се бе появявал на две места: на булевард „Пастьор“, откъдето вероятно беше взел доклада „Калам“, и в барчето на улица „Жакоб“, където беше заговорил Пикмал, а после го бяха видели как се отдалечава заедно с него в обратна посока на тази, където се намираше Висшата строителна школа.
— Открихте ли го? — попита госпожа Годри.
— Не още. Но сигурно скоро ще стане.
Той викна друго такси, за да го откара на булевард „Сен Мартен“. Съжали, че не е взел някоя от колите на Съдебната полиция, защото пак щеше да му се наложи да обсъжда фактурите за сметките си със счетоводителя.
Сградата беше стара. Долната част на стъклата на прозорците на първия етаж бяха матови. Върху тях с черни букви бяха изписани думите:
Табелките от двете страни на входа известяваха за съществуването на зъболекар, търговец на изкуствени цветя, шведска масажистка и на други някакви професии, някои от които доста необичайни. Стълбището вляво беше мрачно и прашно. Фамилията „Беноа“ и тук бе написана, на емайлирана табелка, закачена на една от вратите.
Той почука, макар че вече знаеше, че няма да му отворят, понеже изпод вратата се подаваха рекламни проспекти. След като изчака добросъвестно още малко, той слезе и в края на краищата се запъти към жилището на портиерката в дъното на двора. Но там не живееше жена, а обущар, който вършеше едновременно и работата на портиер.
— Отдавна ли не сте виждали господин Беноа?
— Не съм го виждал днес, ако това ви интересува.
— А вчера?
— Ами не знам. Мисля, че не. Не съм обърнал внимание.
— А онзи ден?
— И онзи ден също.
Той като че ли се подиграваше на целия свят и тогава Мегре му пъхна значката си под носа.
— Казах ви, каквото знам. Не съм ви обидил, нали? Не се интересувам от личните работи на наемателите.
— Знаете ли къде живее?
— Трябва да е записано някъде в тетрадката ми.
Той стана неохотно и се запъти към кухненския бюфет, откъдето измъкна изцапан тефтер. После взе да прелиства страниците му с почернелите си от обущарската смола пръсти.
— Последният адрес, който е записан тук, е „Отел Бомарше“, на булевард „Бомарше“.
Не беше далече, затова Мегре отиде пеш дотам.
— Той се премести преди около три седмици — съобщиха му там. — Беше тук само два месеца.
Този път го изпратиха в твърде съмнителна на вид сграда с мебелирани стаи под наем на улица „Сен Дени“. Долу седеше огромно момиче, което тъкмо отвори уста, за да го заговори, но вероятно го разпозна в последния момент и вдигна рамене.
— Той е наел стая №19. Обаче сега не е там.
— А спал ли е последната нощ в нея?
— Ема? Оправяла ли си стаята на господин Беноа тази сутрин?
Една женска глава се надвеси над перилата на първия етаж.
— Кой го търси?
— Не задавай въпроси, а ми отговори.
— Не, той не е спал тук тази нощ.
— А предната нощ?
— И предната също.
Мегре поиска ключа от стаята. Момичето, което беше отговорило от първия етаж, го последва до третия, под предлог, че трябва да му покаже пътя. Той всъщност нямаше нужда от нея, понеже стаите бяха номерирани. Но все пак й зададе няколко въпроса.
— Сам ли живее?
— Искате да знаете дали си ляга сам, нали?
— Да.
— Доста често.
— Има ли си постоянна приятелка?
— Има много приятелки.
— От какъв тип?
— Ами от онези, които се съгласяват да дойдат тук.
— Често ли идват едни и същи?
— Два-три пъти съм виждала едно и също лице.
— От улицата ли си ги хваща?
— Ами че аз не съм там, когато си ги избира, нали?