Той посочил името на професор Жулиен Калам от Националната висша строителна школа, който известно време проучвал проекта и дори ходил на самото място в Северна Савоя.
След това написал доклад, който по принцип трябва да бъде предаден на комисията…
Мегре като че започна да разбира за какво ставаше дума.
— И този доклад е бил отрицателен, така ли?
— Почакайте. Когато министър-председателят разговаря с мен за тази афера, той вече бил наредил да се започне издирване в архивите на Камарата на депутатите. Трябвало е да се открие този доклад в досиетата на комисията. Обаче се оказало не само че докладът там липсва, но и една част от резюметата е изчезнала. Разбирате ли какво означава това?
— Да, някои хора са били заинтересувани този доклад никога да не бъде публикуван, предполагам?
— Прочетете това.
Беше още един откъс от вестник „Ла Рюмьор“, също толкова кратък, но не по-малко заплашителен.
Дали господин Артюр Нику ще има достатъчно силна власт, за да попречи на излизането на доклада „Калам“ на бял свят?
Мегре беше чувал това име, както беше чувал и стотици други. Но най-вече познаваше фирмата „Нику и Совгрен“, защото този надпис можеше да се види почти навсякъде, където имаше строителни работи, независимо дали ставаше дума за пътища, мостове или шлюзове.
— Именно фирмата „Нику и Совгрен“ е строила санаториума в Клерфон.
Мегре започваше да съжалява за това, че беше дошъл. Макар че изпитваше естествена симпатия към Огюст Поен, от историята, която той му разказваше сега, му беше също толкова неприятно, колкото, ако беше чул някой да пуска пред някоя жена неприлични шеги.
Но без да ще, се опитваше да се досети каква роля може да е изиграл Поен в трагедията, струвала живота на сто двайсет и осем деца. Малко оставаше да го запита направо:
— А вие какво общо имате с всичко това?
Досещаше се, че в тази история бяха замесени мнозина политици, може би дори високопоставени личности.
— Ще се опитам да ви разкажа по-бързо останалото до края. И така, министър-председателят ме помоли да започна най-внимателни проучвания в архивите на моето министерство. Националната висша строителна школа е пряко подчинена на Министерството на строителството. Логически погледнато, някъде из нашите архиви, най-малкото в досиетата, трябваше да имаме копие от доклада „Калам“.
И пак тези прословути думи: доклада „Калам“.
— Но вие не намерихте нищо, така ли?
— Не, нищо. Напразно преровихме тонове прашни документи, дори из таваните.
Мегре започна да се вълнува. Не се чувстваше добре в креслото си и неговият събеседник забеляза това.
— Не обичате много политиката, така ли?
— Да, признавам си го.
— Аз също. Колкото и да ви изглежда странно, преди дванайсет години се съгласих да участвам в изборите именно за да се боря срещу шашмите в политиката. А когато преди три месеца ми предложиха да вляза в Министерския съвет, отново се оставих да ме убедят с идеята, че ще мога да внеса малко повече чистота в обществените дела. Ние с жена ми сме обикновени хора. Виждате жилището, в което живеем двамата в Париж, по време на заседанията на Камарата, откакто станах депутат. Прилича по-скоро на временно ергенско жилище. Жена ми можеше да си остане в Ла Рош-сюр-Йон, където се намира къщата ни, обаче ние двамата сме свикнали да живеем заедно.
Той говореше съвсем естествено, без сантименталност.
— Откакто станах министър, живеем официално в министерството, на булевард „Сен Жермен“, но идваме колкото се може по-често да се крием тук, особено в неделя. Няма значение. Обадих ви се от телефонна кабина, както жена ви вероятно ви е казала. Ако не се лъжа, жена ви прилича на моята. Та, както казах, обадих ви се от телефонна кабина, защото се боя от подслушвателните апарати. Независимо дали съм прав или не, съм убеден, че моите телефонни разговори от министерството, а може би и от този апартамент, се записват някъде. Предпочитам да не зная къде става това. Трябва да ви призная, без да се гордея с това, че тази вечер, преди да дойда тук, влязох през една от вратите на едно от кината по Булевардите, а после излязох от друга врата. И два пъти сменях таксито. Но въпреки това не бих се заклел, че апартаментът ми не е под наблюдение.
— Не забелязах никого на идване.
Сега вече Мегре изпитваше по-скоро съжаление към него. Дотук Поен се бе опитал да говори безгрижно. Но след като вече беше стигнал до същността на тяхната среща, той започна да го усуква и да говори със заобикалки, като че се страхуваше, че Мегре ще си състави погрешно впечатление за него.