Телефонът взе да звъни. Поен и госпожица Бланш се спогледаха. После тя вдигна.
— Не, господине. Господин министърът не е тук…
Слушаше с втренчен поглед. И тя изглеждаше съсипана от умора.
— Пак същото ли? — попита я Поен, след като тя беше затворила телефона.
Тя потвърди само с едно примигване.
— Той казва, че синът му е бил…
— Мълчете.
Той се обърна към Мегре.
— Може да се каже, че цял следобед телефонът не е спрял да звъни. Аз лично говорих няколко пъти. Повечето казват едно и също нещо. „Ако продължаваш да потулваш историята с Клерфон, ще те пречукаме!“ Наистина има няколко варианта. Някои са по-учтиви. Някои дори си казват фамилията и точно те са родители на някое от децата, загинали по време на катастрофата. Една жена ми изкрещя патетично: „Нали все пак няма да покривате убийците! Ако не сте унищожили доклада, покажете го на всички, така че цяла Франция да разбере…“
Имаше кръгове около очите, а кожата му имаше сивкавия цвят на човек, който не може да спи.
— Председателят на моя избирателен комитет в Ла Рош, един бивш приятел на баща ми, който ме познава, откакто съм ходел под масата, ми се обади преди малко, почти веднага след като изявлението ми беше излъчено по радиото… Не ме обвини в нищо, но почувствах, че има съмнения. „Тук хората не разбират, сине — каза ми той тъжно. — Познавахме родителите ти и си мислим, че познаваме и теб. Дори ако трябва да направиш така, че всичките да си го отнесат заради това, трябва все пак да кажеш какво знаеш.“
— В скоро време ще им го кажете — отвърна Мегре.
Поен вдигна рязко глава, като че не беше сигурен, че е разбрал добре. После попита недоверчиво:
— Наистина ли мислите така?
— Да, сега вече съм сигурен.
Фльори стоеше, опрян на малка масичка, от другия край на бюрото. Мегре подаде снимката на Беноа на министъра, който я погледна, без да разбира.
— Кой е този?
— Не го ли познавате?
— Лицето му не ми напомня нищо.
— Не е ли идвал да ви види в последно време?
— Ако е идвал да ме види, името му трябва да е записано в дневника там, в чакалнята.
— Ще може ли да ми покажете канцеларията си, госпожице Бланш?
Фльори не успя отдалече да види снимката. Мегре забеляза, че си гризе ноктите, като че ли беше навик, запазен от детските му години.
Вратата към канцеларията на секретарката, веднага след тази на шефа на кабинета, беше само с едно крило.
— Тук ли влязохте, след като дойде Пикмал и шефът ви е помолил да го оставите насаме с него?
Тя стоеше напрегната и само кимна с глава в отговор.
— Затворихте ли вратата след себе си?
Последва същото кимване.
— А можете ли да чуете какво се говори в съседния кабинет?
— Ако долепя ухо до вратата и ако се говори достатъчно силно, вероятно може.
— Но не сте го направили, така ли?
— Не, не съм.
— Това никога ли не ви се е случвало?
Тя предпочете да не отговаря. Дали е слушала на вратата, когато например Поен се е срещал с някоя жена, която е смятала за хубава или за опасна.
— Познавате ли този човек?
Тя очакваше този въпрос, понеже беше успяла да хвърли един поглед на снимката, докато министърът я гледаше.
— Да.
— Къде сте го виждали?
Тя отговори тихо, за да не я чуят другите.
— В съседния кабинет.
Тя сочеше с пръст стената, която ги делеше от кабинета на Фльори.
— Кога стана това?
— В деня, когато Пикмал идва тук.
— След това ли?
— Не, преди.
— Той седеше ли, или беше прав?
— Седеше с шапка на главата, а в устата му имаше пура. Не ми хареса начинът, по който ме гледаше.
— Не сте ли го виждали оттогава?
— Видях го. След това.
— Искате да кажете, че продължаваше да седи там, след като Пикмал си е тръгнал. Значи е бил в съседния кабинет през цялото време, докато е траело посещението му?
— Предполагам, да. Беше там и преди, и след това. Мислите ли, че…
Вероятно искаше да му разкаже нещо за Фльори. Но той само й каза:
— Шшт!… Елате насам…
Когато Мегре се върна обратно в големия кабинет, Поен го погледна с упрек. Като че ли му се сърдеше за това, че е притеснил секретарката му.
— Ще имате ли нужда от шефа на кабинета си тази вечер, господин министър?