— И аз ли да вляза?
— Ако ти се пийва нещо.
— Не сега.
Мегре отиде до тезгяха и изпи на един дъх една чашка.
— Познавате ли Беноа?
— Онзи от полицията ли?
Очевидно от толкова години Беноа не бе сметнал за необходимо да съобщи тук, в Сенпор, че вече не работи в Сигурността.
— Знаете ли къде живее?
— От Корбей ли идвате?
— Да.
— Значи сте минали покрай къщата му. Не забелязахте ли една каменоломна, на около километър и половина оттук?
— Не.
— Тя не се забелязва нощем. Къщата му е точно срещу нея, от другата страна на пътя. Ако си е вкъщи, ще разберете по светлината.
— Благодаря ви.
— Вкъщи си е! — каза един от играещите на белот.
— А ти откъде знаеш?
— Защото вчера му продадох печен овнешки бут.
— Цял печен бут само за него ли?
— Де да знам, сигурно добре си похапва.
Няколко минути по-късно Жанвие, който караше почти със скоростта на пешеходец, посочи едно по-светло петно сред гората.
— Това трябва да е каменоломната.
Мегре погледна от другата страна на пътя. На стотина метра, край реката, забеляза светещ прозорец.
— Можеш да оставиш колата тук. Хайде.
Макар че нямаше луна, те успяха да открият пътека, цялата обрасла с бурени.
Девета глава
Нощта в министерството
Крачеха тихо един след друг, така че от къщата не чуха приближаването им. Навремето този отрязък от брега вероятно е бил част от по-голямо имение. Тогава в къщурката е живеел някой от лесничеите.
Вече никой не се грижеше за тази земя. Около едновремешната зеленчукова градина е имало ограда. Сега тя бе съборена на много места. През осветения прозорец Мегре и Жанвие виждаха гредите на тавана, варосаните стени и маса, край която двама мъже играеха на карти.
Жанвие погледна в мрака към Мегре, като че за да го попита какво ще правят.
— Остани тук — прошепна му комисарят.
Самият той се запъти към вратата. Беше заключена и той почука.
— Какво има? — чу се глас отвътре.
— Отвори, Беноа.
Настъпи тишина, после шум от стъпки. От прозореца Жанвие виждаше как бившият полицай стои колебливо до масата. После избута другия мъж в една от съседните стаи.
— Кой е там? — попита Беноа, приближавайки се до вратата.
— Мегре.
Отново настъпи тишина. Най-сетне Беноа дръпна резето и вратата се отвори. Гледаше, слисан, силуета на Мегре.
— Какво искате от мен?
— Да си поприказваме малко. Вече можеш да идваш, Жанвие.
Картите бяха останали на масата.
— Сам ли сте?
Беноа не отговори веднага. Сигурно се досещаше, че Жанвие е стоял на пост до прозореца.
— Може би си спечелил, а?
Жанвие посочи към една от вратите и каза:
— Другият е там, шефе.
— Предполагах. Върви да го изведеш.
На Пикмал щеше да му е трудно да избяга, защото вратата водеше към помещение, в което нямаше изход.
— Какво искате от мен? Имате ли заповед? — попита Беноа, опитвайки се да си възвърне хладнокръвието.
— Не.
— Ами в такъв случай…
— В такъв случай, нищо! Седни. Вие също, Пикмал. Ужасно мразя да говоря с хората, когато стоят прави.
Той размести няколко карти.
— Да не би да си го учил да играе белот на две ръце?
Вероятно беше точно така. Наистина Пикмал беше от хората, които никога през живота си не са пипнали карти.
— Ще седнеш ли на масата, Беноа?
— Нямам какво да ви кажа.
— Добре. В такъв случай аз ще говоря.
На масата имаше бутилка вино и само една чаша. Пикмал, който никога не играеше на карти, освен това никога не пиеше и не пушеше. Дали му се беше случвало да спи с жена? Може би не. Сега гледаше свирепо Мегре, като животно, свряло се в дупката си.
— Отдавна ли работиш за Маскулен?
Всъщност в тази обстановка Беноа не изглеждаше толкова не намясто, колкото в Париж. Може би именно защото тук бе повече на мястото си. Беше си останал селянин. Сигурно навремето е бил най-големият самохвалко на селото и е сгрешил, като го е напуснал и е отишъл да опита късмета си в Париж. Всички негови хитрини и шмекерлъци бяха типични за селянин на панаир.