Маскулен знаеше това толкова добре, дори още преди Мегре да завърши разследването си, че нарочно му беше показал фотокопирната си машина. Това беше предупреждение. То означаваше приблизително: „Съобщение за заинтересуваните!“
За всички, които имаха някаква причина да се страхуват от публикуването на доклада, независимо дали става дума за Артюр Нику, все още в Брюксел, за политици или за когото и да било друг. Всички те вече знаеха, че Маскулен трябва само да си мръдне пръста, за да загубят доброто си име, а кариерата им да бъде съсипана.
В салона настъпи продължително мълчание. Мегре не се гордееше особено със себе си.
— След няколко месеца, когато всичко това бъде забравено, ще си подам оставката и ще се върнем в Ла Рош-сюр-Йон — промърмори Поен, като гледаше втренчено килима.
— Обещаваш ли? — извика жена му.
— Кълна ти се.
Тя се радваше без никакви задни мисли, понеже за нея мъжът й беше най-важен от всичко друго на света.
— Може ли да се обадя на Ален? — попита Ан-Мари.
— По това време ли?
— Не смяташ ли, че си заслужава да го събудя?
— Добре, щом така смяташ…
Сигурно и тя не успяваше да осъзнае напълно станалото.
— Нали ще пийнете все пак нещо? — промърмори Поен и погледна Мегре донякъде притеснено.
Погледите им се срещнаха. За сетен път на комисаря му се стори, че пред него стои човек, с когото си приличат като двама братя. И двамата имаха същия тежък и тъжен поглед, по един и същи начин изгърбваха раменете си.
Чашката алкохол беше само претекст, за да седнат за момент един срещу друг. В това време младото момиче говореше по телефона.
— Да… Всичко свърши… Засега не трябва да се говори за това… Трябва да оставим на татко грижата да им поднесе тази изненада, от трибуната…
Какво биха могли да си кажат двамата мъже?
— За ваше здраве!
— За ваше здраве, господин министър.
Госпожа Поен беше излязла от салона. След малко и Ан-Мари я последва.
— Отивам да спя — промърмори Мегре и се изправи. — А вие имате нужда от това дори повече от мен.
Поен му подаде неловко ръка, като че това не беше банален жест, а израз на чувство, от което изпитва свян.
— Благодаря ви, Мегре.
— Направих, каквото можах…
— Да.
И двамата тръгнаха към вратата.
— Всъщност аз също отказах да му стисна ръката…
А после, вече на стълбището, точно в мига преди да обърне гръб на своя домакин, той добави:
— Все пак някой ден той ще се провали…
Шедоуз Рок Фарм, Лейквил (Кънектикът)
23 август 1953 г.