— Къде се състоя този банкет?
— В „Пале д’Орсе“.
— Взехте ли със себе си чантата?
— Не, оставих я заключена, да я пази моят шофьор, на когото имам пълно доверие.
— После право тук ли дойдохте?
— Да, към седем и половина. Министрите имат предимството да не остават след речите.
— В официално облекло ли бяхте?
— Да, но го свалих, за да се настаня на това бюро.
— Прочетохте ли доклада?
— Да.
— И той стори ли ви се достоверен?
Министърът кимна с глава.
— А това наистина ли щеше да има ефект на бомба, ако беше публикувано?
— Да, няма никакво съмнение.
— Защо?
— Защото професор Калам е предсказал, така да се каже, катастрофата, която действително е станала. Независимо от факта, че съм назначен да оглавявам Министерството на строителството, не съм в състояние да възпроизведа пред вас неговите разсъждения и най-вече техническите подробности, с които той подкрепя своето мнение. Така или иначе, той е имал категорична и недвусмислена позиция против проекта. И всеки, който прочете този доклад, би се почувствал длъжен да гласува против проекта за строежа в Клерфон или, най-малкото, би поискал да се направи допълнително проучване. Разбирате ли ме?
— Да, вече започвам да разбирам.
— По какъв начин в този вестник „Ла Рюмьор“ са научили за документа, нямам представа. Дали имат копие от него? И това не знам. Доколкото разбирам, единственият човек, който е притежавал вчера вечерта екземпляр от доклада „Калам“, това съм бил аз.
— И какво стана после?
— Някъде към полунощ реших да се обадя на министър-председателя, но ми отговориха, че е заминал за Руан, за да присъства на някакво политическо събрание. Първо реших да му се обадя там…
— И не го ли направихте?
— Не. Именно защото си спомних за подслушвателното устройство. Имах чувството, че държа в ръцете си сандък с динамит, който може не само да вдигне във въздуха правителството, но и да опетни честта на мнозина мои колеги. Недопустимо е онези, които са прочели доклада, да са продължавали да…
Мегре имаше чувството, че вече знае цялата история до края.
— Значи оставихте доклада в този апартамент, така ли?
— Да.
— В бюрото ли?
— Да, то се заключва. Сметнах, че тук ще бъде на по-сигурно място, отколкото в министерството. Там минават прекалено много хора, които почти не познавам.
— Шофьорът ви през цялото време ли остана долу, докато вие четяхте доклада?
— Не, бях го отпратил. После взех такси на ъгъла на булеварда.
— Говорихте ли с жена си, след като се прибрахте?
— Да, но не за доклада „Калам“. Не съм казвал нито дума за него на никого чак до другия ден, в един часа на обяд, когато се срещнах с министър-председателя в Камарата. Разказах му всичко в нишата на един прозорец.
— Той развълнува ли се?
— Струва ми се, че да. Всеки правителствен глава би се развълнувал на негово място. Помоли ме да дойда тук, да взема доклада и да му го занеса лично в неговия кабинет.
— А доклада вече го нямаше в бюрото ви, така ли?
— Да, така беше.
— Беше ли разбита ключалката на вратата?
— Не, струва ми се, че не.
— Съобщихте ли за това на министър-председателя?
— Не. Направо се поболях от притеснение. Качих се на едно такси и отидох с него до булевард „Сен Жермен“. Отмених всичките си срещи. Жена ми се обади на министър-председателя и му каза, че не се чувствам добре. Каза му, че ми е прилошало и ще му се обадя утре сутринта.
— Жена ви знае ли за случилото се?
— Не, за първи път в живота си я излъгах. Дори не си спомням точно какво й казах. Сигурно няколко пъти поне съм си противоречал.
— Тя знае ли, че сте тук сега?
— Не, тя мисли, че съм на събрание. Чудя се дали разбирате в какво положение се намирам. Изведнъж останах съвсем сам и имам чувството, че, щом като си отворя устата, всички ще започнат да ме уличават в лъжа. Никой не би могъл да повярва на тази история. Държах доклада „Калам“ в ръцете си. Аз съм единственият, освен Пикмал, който го е виждал. А пък най-малко три пъти през последните години съм бил канен от въпросния предприемач, Артюр Нику, в неговото имение в Самоа.