— Трябва да намеря доказателство за това, а има хора, които не мога да отида да разпитвам.
Тя престана да му говори на „ти“.
— Искате да ви помогна? Така ли?
— Отгатна. Ти знаеш не по-зле от мен, че във „Флория“ всички са негодници, нали?
Тя въздъхна в знак на съгласие.
— Истинският собственик е Кажо, който държи също „Пеликан“ и „Зелената топка“.
— Изглежда, че е отворил нещо и в Ница. Най-после те седнаха от двете страни на масата и Фернанд запита:
— Не искате ли да изпиете нещо топло?
— Не сега. Ти си чула за случката на площад „Бланш“, станала преди две седмици. Към 3 часа сутринта минавал някакъв автомобил с трима-четири-ма мъже вътре. Между площад „Бланш“ и площад „Клиши“ вратичката се отворила и един от мъжете бил изхвърлен на шосето. Току-що бил убит с нож.
— Барнабе! — уточни Фернанд.
— Ти познаваше ли го?
— Идваше във „Флория“.
— Е, това е работа на Кажо. Не зная дали самият той е бил в колата, но Пепито е бил. А миналата нощ дошъл неговият ред.
Тя не каза нищо. Размишляваше със сбърчено чело и така приличаше на обикновена домакиня.
— Какво ви засяга това? — възрази тя най-после.
— Ако Кажо не ми падне, моят племенник ще бъде осъден вместо него.
— Високият рижав, който прилича на данъчен чиновник?
Сега беше ред на Мегре да се учуди.
— Отде го познаваш?
— От два-три дена идва на бара във „Флория“. Направи ми впечатление, защото не танцуваше и не разговаряше с никого. Вчера ме почерпи една чашка. Опитах се да измъкна нещо от него и той призна, без да признава, обясни ми, мърморейки неразбрано, че не можел да ми каже нищо, но че изпълнявал някаква важна задача.
— Идиот!
Мегре стана и се насочи право към целта.
— Значи се разбрахме? Ще получиш две хиляди франка, ако ми помогнеш да сложа ръка на Кажо.
Тя се усмихна неволно. Това я забавляваше.
— Какво трябва да направя?
— Като начало искам да разбера дали нощес нашият Кажо не се е отбивал в „Табак Фонтен“.
— Значи трябва да отида там тази вечер?
— Веднага, ако обичаш.
Тя свали пеньоара си и с рокля в ръка погледна за миг Мегре.
— Наистина ли да се обличам?
— Да, разбира се — въздъхна той, като сложи сто франка върху камината.
Тръгнаха заедно по улица „Бланш“. На ъгъла на улица „Дьо Дуе“ се разделиха, след като си стиснаха ръце, и Мегре се спусна по улица „Нотр-Дам-дьо-Лорт“. Когато пристигна в хотела си, с изненада забеляза, че си подсвирква.
В 10 часа сутринта се бе настанил в „Халбата на Пон-Ньоф“ и бе избрал маса, която слънцето огряваше на пресекулки, защото минувачите го закриваха на равни интервали. Във въздуха вече се усещаше пролетта. Животът на улицата беше по-весел, шумовете — по-остри.
В Дирекцията на полицията беше часът за докладите. В дъното на дългия коридор, от двете страни на който се редуват кабинетите, директорът на криминалната полиция приемаше своите сътрудници, които носеха досиетата. Комисарят Амадийо беше сред колегите си. Мегре разпознаваше гласа на големия шеф.
— Е, Амадийо, как върви случаят Палестрино?
Амадийо се навежда, подръпва мустаците си, понечва да се усмихне вежливо.
— Ето докладите, господин директор.
— Вярно ли е, че Мегре е в Париж?
— Така се говори.
— Но тогава защо, по дяволите, не идва при мен?
Мегре се усмихваше. Той беше сигурен, че ставаше точно така. Виждаше как издълженото лице на Амадийо се удължава още повече. И чуваше как той подхвърля:
— Може би си има причини.
— Вярвате ли наистина, че инспекторът е стрелял?
— Аз не твърдя, нищо, господин директор. Зная само, че върху револвера има негови отпечатъци. Намерен е втори куршум в стената.
— Но защо е направил това?
— Загубил е самообладание… Пращат ни за инспектори младоци, които не са подготвени за…
Филип тъкмо влизаше в бирария „Халбата на Пон-Ньоф“, тръгна право към свако си и поръча:
— Едно кафе с мляко. Успях да намеря всичко, което искахте от мен, но не беше лесно. Комисарят Амадийо ме държи под око! Другите ме гледат с недоверие.
Той обърса стъклата на очилата си и извади от джоба си разни книжа.
— Първо за Кажо. Отидох в картотеката и преписах фиша му. Роден е в Понтоаз и сега е на петдесет и девет години. Започнал като писар при адвокат в Лион и е бил осъден на една година за фалшифициране и използуване на фалшиви документи. Три години по-късно е осъден на шест месеца за опит за обир в Застрахователното. Това става в Марсилия. Губя следите му за няколко години, но ги откривам отново в Монте Карло, където е крупие. От този момент е доносчик на Обществената безопасност, но това не му пречи да се компрометира в една комарджийска афера, която и досега не е изяснена. Най-после, преди пет години, в Париж, е бил управител на „Източния кръжец“, който е чисто и просто игрален дом. Скоро закриват кръжеца, ала Кажо не се тревожи. Това е всичко. Оттогава живее на улица „Де Батиньол“, в жилище, където има само една чистачка. Продължава да се отбива на улица „Де Сосе“ и в Дирекцията на полицията. Собственик е на най-малко три нощни заведения, но ги управляват подставени лица.