— А Пепито? — изрече Мегре, който си бе взимал бележки.
— Двадесет и девет годишен. Роден в Неапол. Два пъти изгонван от Франция за контрабанда с наркотици. Няма други провинения.
— А Барнабе?
— Родом от Марсилия. Тридесет и две годишен. Три присъди, от които една за съучастие във въоръжен грабеж.
— Намерили ли са „стоката“ във „Флория“?
— Нищичко. Нито наркотици, нито документи. Убиецът на Пепито е отмъкнал всичко.
— Как се казва човекът, който те блъсна и доложи в полицията?
— Жозеф Одиа. Той е бивш келнер в кафене, който се занимава с конните състезания. Няма постоянно местожителство и е поръчал да изпращат кореспонденцията му в „Табак Фонтен“. Предполагам, че събира облозите за конния тотализатор.
— Тъкмо се сетих — каза Мегре, — срещнах твоята приятелка.
— Моята приятелка? — повтори Филип, като се изчерви.
— Едно високо момиче със зелена копринена рокля, което си черпил във „Флория“. Едва не спах с нея.
— Аз обаче не съм! — заяви Филип. — Ако тя ви е казала обратното…
Люка, който току-що бе влязъл, се колебаеше дали да се приближи. Мегре му направи знак да дойде.
— Ти ли се занимаваш със случая?
— Не съвсем, шефе. Исках само да ви съобщя на минаване, че Кажо е отново в учреждението. Пристигна преди четвърт час и се затвори с комисаря Амадийо.
— Ще пиеш ли една бира?
Люка напълни лулата си от кесийката за тютюн на Мегре. Беше часът, когато келнерите почистваха заведението, като търкаха стъклата с натрошен тебешир и посипваха дървени стърготини между масите. Съдържателят, тази вечер по черно сако, преглеждаше ордьоврите, наредени на една масичка.
— Мислите ли, че е Кажо? — попита Люка, снишавайки глас и посягайки към бирата си.
— Уверен съм.
— Не е весело!
Филип избягваше да се намесва, гледаше с уважение сътрапезниците си, които бяха работили заедно двадесет години и които отвреме-навреме, между две струи дим от Лулите, подхвърляха по някоя и друга дума.
— Той видя ли ви, шефе?
— Отидох да му кажа, че ще го хвана. Келнер! Още две бири!
— Той никога няма да признае.
Камионите на магазин „Самаритен“ минаваха зад стъклата, целите жълти под слънцето. Следваха ги със звън дълги трамваи.
— Какво смятате да правите?
Мегре повдигна рамене. И той самият не знаеше. Малките му очички бяха вторачени в Съдебната палата оттатък уличното движение, отвъд Сена. Филип си играеше с молива.
— Трябва да бягам! — въздъхна сержант Люка. — Налага се да водя следствие за един хлапак от улица „Сент Антоан“, нещо като поляк, който е изиграл няколко мръсни номера. Ще бъдете ли тук днес следобед?
— Навярно.
Мегре също стана. Филип се обезпокои:
— Да дойда ли с вас?
— По-добре не идвай. Върни се в Дирекцията на полицията. Ще се срещнем пак тук за обед.
Той хвана автобуса и след половин час се качи при Фернанд. Тя се забави няколко минути, преди да му отвори, защото още лежеше. Стаята беше обляна в слънце. Чаршафите на разхвърляното легло блестяха.
— Вече! — учуди се Фернанд, придържайки пижамата си плътно загърната. — Аз спях! Почакайте за момент.
Тя мина в кухнята, запали газения котлон и напълни една тенджерка с вода, без да престава да говори.
— Отидох в „Табак“, както ми заръчахте. Изглежда, не се съмняват в мен. Знаете ли, че съдържателят има и публичен дом в Авиньон?
— Продължавай.
— Там имаше една маса, на която играеха белот. Аз се престорих на такава, дето се е влачила цяла нощ и е уморена.
— Не забеляза ли един дребен брюнет на име Жозеф Одиа?
— Чакайте! Във всеки случай имаше един Жозеф. Разправяше, че прекарал следобеда у някой си съдия-следовател. Но вие знаете как става това. Играят. Белот! Ребелот! Твой ред е, Пиер… После подхвърлят някоя фраза… Някой отговаря от тезгяха… Пас!… Втори пас!… Твой ред е, Марсел!… Съдържателят също играеше. Имаше и един негър…
„Ще пиеш ли нещо?“ — запита ме някакъв едър брюнет и ми посочи един стол до себе си.
Не отказах. Той ми показа картите си.
„Все пак — рече тоя, когото наричаха Жозеф — според мен е опасно да се замесва полицай. Утре трябва пак да ме изправят на очна ставка с него. Има добродушна, идиотска физиономия, разбира се…“