— Това се случи нощес. Трябваше да стоя на пост на улица „Фонтен“…
— Момент — прекъсна го Мегре, като възседна един плетен стол и запали лулата си. — С кого работиш?
— С комисаря Амадийо.
— Продължавай.
Мегре смучеше бавно лулата си, примижал, и лелееше отвъд варосаната стена и полицата с бакърени тенджери образи, които му бяха толкова познати. В Дирекцията на полицията кабинетът на Амадийо беше последният отдясно, в дъното на коридора. Самият Амадийо беше слаб и тъжен човек, когото бяха назначили за комисар — групов началник, когато Мегре се пенсионира.
— Още ли има дълги мустаци?
— Още. Вчера получихме заповед за арестуване на Пепито Палестрино, собственик на „Флория“ на улица „Фонтен“.
— Кой номер?
— Петдесет и трети, до един оптически магазин.
— По мое време заведението се казваше „Тореадор“. История с кокаин ли?
— Главно с кокаин. А освен това и с нещо друго. Шефът чул, че Пепито е замесен в случая с Барнабе, един тип, който беше убит на площад „Бланш“ преди две седмици. Трябва да сте чели за това във вестниците.
— Свари кафе! — каза Мегре на жена си.
И с доволната въздишка на куче, което най-после си ляга, след като е свършило добра работа, той се облакъти върху облегалката на стола и подпря брада о скръстените си ръце. Отвреме-навреме Филип сваляше очилата си, за да обърше стъклата, и за няколко мига изглеждаше сляп. Беше висок червенокос момък, пълничък, с розова като бонбон кожа.
— Както знаете, ние вече не правим каквото си искаме. По ваше време не бихте си поплюли да арестувате Пепито посред нощ. Сега трябва да се спазва до буква законът. Затова шефът реши арестът да се извърши в осем часа сутринта. Бях натоварен дотогава да следя птичето…
Той потъваше в сгъстения покой на стаята, после внезапно, със сепване, си спомняше за своята трагедия и се озърташе объркано.
Мегре чувствуваше, че от няколкото произнесени фрази сякаш се излъчваха миризмите на Париж. Представяше си светещата фирма на „Флория“, портиера, който следи колите, и племенника си, който пристига вечерта и застава наблизо.
— Свали си пардесюто, Филип — намеси се госпожа Мегре. — Ще настинеш, когато излезеш.
Той беше в смокинг. Това правеше смешно впечатление в ниската кухня с дебели тавански греди и под от червени плочки.
— Сръбни още малко…
Ала Филип стана рязко, стиснал пестници до счупване, обзет от нов пристъп на гняв.
— Да знаехте, свако…
Искаше му се да заплаче, а не можеше. Погледът му се спря пак на електрическата крушка. Тупна с крак.
— Обзалагам се, че ей-сега ще ме арестуват!
Госпожа Мегре, която заливаше кафето с гореща вода, се обърна с тенджерата в ръка.
— Какви ги разправяш?
А Мегре продължаваше да пуши, разгръщайки яката със ситно червено везмо на пижамата си.
— Значи си стоял на пост срещу „Флория“…
— Не отсреща. Влязох — каза Филип, без да сяда. — В дъното на кабарето има малка кантора и Пепито е сложил там походно легло. И спи най-често на него, след като затвори.
По пътя мина каручка. Стенният часовник бе спрял. Мегре погледна своя часовник, който беше закачен на гвоздей над камината и показваше четири и половина часа. В оборите започваха да доят и каручките тръгваха към пазара в Орлеан. Таксито продължаваше да стои на пътя пред къщата.
— Исках да се изхитря — призна Филип. — Миналата седмица шефът ми три сол на главата и ми каза…
Той се изчерви, млъкна, опита се да прикове погледа си в нещо.
— Какво ти каза?…
— Не зная вече…
— А аз зная! Щом е Амадийо, трябва да е измътил нещо от рода на: „Вие сте фантазьор, господине, фантазьор като свако си!“
Филип не отговори нито с „да“, нито с „не“.
— С една дума, исках да се изхитря — побърза да продължи той. — Когато към един и половина клиентите си отидоха, аз се скрих в тоалетните. Помислих си, че ако Пепито е подушил нещо, може да се опита да укрие стоката. И знаете ли какво стана?
Мегре, още по-сериозен, поклати бавно глава.
— Пепито е бил сам. В това съм сигурен! И не щеш ли, по едно време се чу изстрел. Нужни ми бяха няколко секунди, за да разбера, после — още няколко секунди, за да изтичам до залата. Нощем тя изглеждаше по-голяма. Осветяваше я само една крушка. Пепито лежеше между два реда маси и при падането си бе прекатурил няколко стола. Беше мъртъв…
Мегре стана и си наля чаша ракия, макар че жена му правеше знак да не пие много.
— Това ли е всичко?
Филип се разхождаше напред-назад. И макар че обикновено не беше много словоохотлив, се разприказва със сух и злобен глас: