Постовият разговаряше с някакъв човек, който стоеше гърбом към улицата и като чу гласа на комисаря, се обърна кръгом. Това беше Кажо в тъмно пардесю, с посивели от двудневна брада бузи. Одиа го забеляза едва навън от таксито, а Кажо, без дори да го погледне, продължи разговора си с полицая.
Не си размениха нито дума. Мегре подкрепяше келнера, който се преструваше па много по-осакатен, отколкото беше.
Когато пресякоха, двора, той се свлече на първото стъпало на стълбището като човек, който не може да издържа повече. И тогава, вдигайки очи, подхвърли насмешливо:
— Изиграх ви, а! Аз нямам какво да кажа. Не зная нищо. Но не исках да остана в стаята ви. Да не би да ви познавам? Отде да зная дали вие не сте ме блъснали под колата?
Пестникът на Мегре беше стиснат, корав като камък, но остана пъхнат в джоба на пардесюто.
VII
Йожен пристигна пръв, малко преди единадесет часа. Макар че не беше още пролет, той се бе облякъл в хармония с веселото слънце. Носеше костюм от светлосив вълнен плат, толкова гъвкав, че при всяко движение тъканта очертаваше мускулите му. Шапката му беше със същия цвят, обувките му — от мека еленова кожа. А когато отвори стъклената врата на криминалната полиция, лек парфюм нахлу с него в коридора.
Той не за пръв път идваше в Дирекцията на полицията. Оглеждаше се наляво и надясно като постоянен посетител, без да престава да пуши цигарата си с позлатен край. Часът за докладите бе минал. Пред кабинетите на комисарите чакаха хора с омърлушен вид.
Йожен се приближи до разсилния, който го поздрави, като вдигна пръст до шапката си.
— Слушай, приятелю, комисарят Амадийо сигурно ме чака.
— Седнете.
Седна небрежно, кръстоса крака, запали друга цигара и разгърна вестник на спортната страница. Дългата му синя кола сякаш се протягаше пред главния вход. Мегре, който го бе забелязал от един прозорец, бе слязъл на улицата да погледне лявата й страна, но на нея нямаше никаква драскотинка.
Няколко часа преди това той бе влязъл при Амадийо с шапка на главата и недоверчив поглед.
— Водя човек, който знае истината.
— Това засяга съдия-следователя! — бе отговорил Амадийо, продължавайки да прелиства докладите.
Тогава Мегре почука на вратата на директора и от пръв поглед разбра, че посещението му не беше желано.
— Добър ден, господин директор.
— Добър ден, Мегре.
И на двамата им беше неприятно и нямаше нужда да говорят много, за да се разберат.
— Господин директор, работих цяла нощ и идвам да ви помоля да направите така, че трима-четирима души да бъдат разпитани тук.
— Това е работа на съдия-следователя — възрази директорът на криминалната полиция.
— Следователят няма да измъкне нищо от тези хора. Вие ме разбирате.
Мегре знаеше, че досаждаше на всички и че искаха да го пратят по дяволите, но все пак упорствуваше. Едрият му силует дълго закрива хоризонта на началника, който отстъпваше малко по малко и накрая взе да се обажда по телефона от кабинет на кабинет.
— Елате за малко при мен, Амадийо!
— Идвам, господин директор.
Разискваха.
— Нашият приятел Мегре ми казва, че…
В девет часа Амадийо се съгласи да отиде в кабинета на господин Гастамбид през коридорите на Съдебната палата. Когато се върна след двадесет минути, имаше в джоба си необходимите съдебни документи за разпита на Кажо, Одиа, собственика на „Табак Фонтен“, Йожен, Марсилеца и глухия дребосък.
Одиа беше вече тук. Мегре го бе принудил да се качи и от сутринта той седеше в дъното на коридора, откъдето наблюдаваше злобно излизащите и влизащите полицаи.
В девет и половина петима инспектори тръгнаха да търсят другите, докато Мегре, сънен, сновеше из учреждението, в което вече не служеше, като отвреме-навреме отваряше една или друга врата, стискаше ръката на някой бивш колега, изпразваше лулата си в стърготините на плювалниците.
— Как си?
— Добре съм! — отговаряше той.
— Знаете ли, че са побеснели! — му бе прошепнал Люка.
— Кои?
— Амадийо… Шефът…
И Мегре продължаваше да чака, вдъхвайки атмосферата на учреждението, която някога му беше близка. Настанен в един фотьойл от червено кадифе, Йожен не проявяваше ни най-малко нетърпение. Забелязвайки Мегре, той дори се бе опитал весело да се усмихне. Беше красив момък, изпълнен с жизненост, със самоувереност. От всички пори на кожата му лъхаше здраве и безгрижие, и в най-малките му жестове имаше почти животинска непринуденост.
Когато отвън се зададе един инспектор, Мегре се втурна.
— Ходи ли в гаража?
— Да. Гаражистът уверява, че колата не е излизала през нощта, а пазачът потвърждава неговите думи.