Мегре разбра, усмихна се.
— Имам навика да работя навън. Зиме е студено. Лете е топло. И в единия, и в другия случай на човек му се пие, нали?…
— Марта, донесете бяло вино и чаша.
— От обикновеното ли?
— Точно така. Предпочитам обикновеното — отговори Мегре.
Бомбето му беше сложено на бюрото, до телефона. Кажо пиеше шоколада на малки глътки, без да изпуща от очи своя събеседник.
Той беше по-блед сутрин, отколкото вечер, или по-право кожата му беше безцветна, а очите му — в същото тъмносиво, както косата и веждите. Главата — издължена, костелива. Кажо спадаше към тия хора, които не би могъл да си представиш другояче освен на средна възраст. Трудно можеше да се повярва, че той е бил някога бебе или хлапак, който ходи на училище, или пък влюбен младеж. Сигурно никога не бе държал жена в обятията си, не бе шептял нежни думи.
В замяна на това косматите му ръце, доста грижливо поддържани, винаги бяха боравили с перо. Чекмеджетата на бюрото трябва да бяха претъпкани с всевъзможни книжа, сметки, разписки, фактури, бележки.
— Вие ставате сравнително рано — забеляза Мегре, след като погледна часовника си.
— Не спя повече от три часа на нощ.
Аха, ясно! Не можеше да се каже по какво личеше, но личеше.
— Значи четете?
— Или чета, или работя.
И единият, и другият си дадоха една минута отдих. Без да се уговарят, решиха, че сериозният разговор Ще започне, след като Марта сервира бялото вино.
Мегре не виждаше библиотека, но една масичка до бюрото бе отрупана с подвързани книги, кодекса, произведенията на Далоз, юридически трудове.
— Оставете ни сами, Марта — каза Кажо, щом виното се озова на масата.
А когато тя се отправи към кухнята, понечи да я повика, за да й поръча да затвори вратата, но размисли.
— Оставам на вас да се обслужите.
А самият той отвори най-естествено едно чекмедже на бюрото, взе оттам един автоматичен револвер, който сложи така, че да му е под ръка. Това дори не приличаше на предизвикателство. Кажо действуваше така, като че този жест му беше постоянна привичка, после бутна настрана празната чаша и се облакъти на ръчките на фотьойла си.
— Слушам вашето предложение — произнесе тогава с вид на бизнесмен, който приема клиент.
— Какво ви кара да мислите, че ще ви направя предложение?
— Иначе защо ще идвате тук? Не сте вече от полицията. Следователно не идвате да ме арестувате. Не идвате и да ме разпитвате, защото не сте под клетва и всичко, което бихте могли да разкажете впоследствие, би било без стойност.
Мегре се съгласи с усмивка, продължавайки да пали лулата си, която бе оставил да угасне.
— От друга страна, вашият племенник е затънал до гуша и вие не виждате никакъв начин да го измъкнете.
Мегре бе сложил кибритената кутия до периферията на шапката си и три пъти в продължение на няколко минути се наложи да я взема наново, защото тютюнът, несъмнено много натъпкан, все угасваше.
— Следователно — заключи Кажо — вие имате нужда от мен, а не аз от вас. Сега ви слушам.
Гласът му беше бездушен, мрачен като него самия. С подобна глава и такъв глас той би бил кошмарен председател на углавен съд.
— Добре! — реши Мегре, като стана и направи няколко крачки из стаята. — Какво искате, за да измъкнете племенника ми от затруднението?
— Аз ли? Че как мога да го направя?
Мегре се усмихна добродушно.
— Хайде, без скромничене. Човек винаги може да-развали това, което е направил. Колко?
Кажо помълча малко, за да обмисли предложението.
— Това не ме интересува — каза той най-после.
— Защо?
— Защото нямам никаква причина да се занимавам с този младеж. Той е направил каквото трябва, за да отиде в затвора. Аз не го познавам.
Мегре се спираше отвреме-навреме пред някой портрет или пред прозореца, блуждаеше с поглед по улицата, където домакините се суетяха край количките.
— Например — промърмори той тихо, запалвайки още веднъж лулата си, — ако беше обявено, че моят племенник не е замесен в случая, нямаше да имам ни най-малка причина да се занимавам с тази работа. Вие сам споменахте, че не съм вече от полицията. Откровено казано, признавам, че бих взел първия влак за Орлеан и че два часа по-късно щях да бъда в лодката си и щях да ловя риба с въдица.
— Няма ли да пиете!
Мегре си наля пълна чаша бяло вино и я пресуши на един дъх.
— Що се отнася до възможностите, които имате на разположение — продължи той, като седна и сложи кибрита до периферията на шапката, — те са много. Одиа би могъл при втората очна ставка да не бъде толкова сигурен в спомените си и да не разпознае категорично Филип. Такива неща стават всеки ден.
Кажо размишляваше, а Мегре с разсеян поглед долавяше, че той не го слуша или едва слуша. Не! Грижата му беше навярно следната: