— Почакайте да дойде на себе си. Ако пък държите толкова, повикайте лекар. Сега телефонът работи.
Мегре избута Фернанд към стълбищната площадка и я накара да слезе пред него.
Пред къщата се трупаше тълпа. Един регулировчик се опитваше да мине.
Комисарят успя да се промъкне през навалицата и се срещна отново с Фернанд пред колбасарницата на ъгъла.
— Голяма любов, а? — запита той тогава.
Чак сега забеляза, че тя беше облечена в манто с нова кожа. Опипа го.
— Той ли ти я купи?
— Да, тази сутрин.
— Я слушай, знаеш ли, че е убил Пепито?
— А!
Тя не трепна. Той се усмихна.
— Каза ли ти го?
Фернанд само премигна.
— Кога?
— Тази сутрин.
И добави, станала внезапно сериозна, като влюбена, която вярва, че това е така:
— Вие няма да го хванете!
Точно тя излезе права. Един месец по-късно отиде при Йожен в Истанбул, където той бе отворил нощно заведение на главната улица в Пера.
Що се отнася до Кажо, той е счетоводител в каторгата.
„Както ме помоли — писа госпожа Лауер на сестра си, — изпращам ти веднага шест сливови фиданки, каквито имаме в градината при кулата. Вярвам, че ще се хванат хубаво край Лоара. Но трябва да кажеш на мъжа ти, че според мен оставя много клони по овошките.
Филип е по-добре, откакто се върна в нашия край. Той е примерно момче, което почти не излиза. Страстта му е вечер да решава кръстословици. Но от няколко дни забелязвам, че често се навърта около къщата на Шеферови (тия от завода за газ) и мисля, че това ще свърши с женитба.
Кажи също на мъжа ти, че вчера тук представяха пиесата, която гледахме с него в Пале-Роял. Но сега не ми хареса толкова, колкото в Париж…“
Мегре се прибираше с гумени ботуши и три щуки в ръка.
— Само че няма да ги ядем! — обади се жена му.
— Разбира се!
Той бе казал това така смешно, че тя вдигна глава да го погледне. Но не! Той вече влизаше в сайванта, за да нареди въдиците си и да си събуе ботушите.
— Ако трябваше да се яде всичко, което човек убива!
Тази фраза се оформи от само себе си в главата му едновременно с един странен образ: на мъртвобледия и смутен Кажо пред труповете на Пепито и Одиа. Това не го накара дори да се усмихне.
— Каква супа си сготвила? — подвикна Мегре, сядайки на един сандък.
— Доматена.
— Хубаво!
И ботушите тупнаха един след друг на пръстения под, а в това време се разля доволната му усмивка.