— В осем часа ли ще дойде Амадийо на улица „Фонтен“? — запита той.
— В осем часа.
Имаха време. Таксито се движеше доста бързо. Минаха през Орлеан, където потегляха първите трамваи. След по-малко от един час стигнаха до Арпажонския пазар.
— Какво мислите, свако?
Въздушните течения стигаха до тях в дъното на колата. Небето беше ясно. На изток то започваше да се позлатява.
— Как успяха да убият Пепито? — въздъхна Филип, но не получи отговор.
Спряха в края на Арпажон, за да се стоплят в едно бистро и денят настъпи почти изведнъж, с бледо слънце, което се издигаше малко по малко на границата на полята.
— Бяхме само той и аз в…
— Мълчи! — рече Мегре уморено.
Племенникът му се сви в ъгълчето си с изражение на хванат в беля хлапак и не посмя повече да откъсне поглед от вратичката.
Влязоха в Париж, когато започваше бодрото улично оживление. Минаха край Белфорския лъв, по булевард „Распай“, по Пон-Ньоф…
Градът като че току-що бе измит с чиста вода, толкова свежи бяха цветовете. Керван от корабчета плаваше бавно срещу течението на Сена и влекачът, за да извести за своята флотилия, свиреше, изхвърляйки струи бяла пара.
— Колко минувачи имаше по улица „Фонтен“, когато ти излезе?
— Видях само тоя, когото блъснах.
Мегре въздъхна и изпразни лулата си, почуквайки я леко в тока си.
— На кое място искате да отидете? — попита шофьорът, който бе отворил прозорчето.
Спряха за малко на кея, за да оставят куфара на Мегре в един хотел, после се настаниха отново в таксито и поръчаха да кара към улица „Фонтен“.
— Безпокои ме не толкова това, което се е случило във „Флория“, колкото този човек, който се е блъснал в теб.
— Какво смятате?
— Нищо не смятам!
Това беше един от любимите му изрази, който изплува от миналото точно когато той се обърна и съзря толкова познатия някога силует на Съдебната палата.
— По едно време ми хрумна да отида да разправя всичко на големия шеф — промърмори Филип.
Мегре не отговори. И до улица „Фонтен“ не откъсна очи от гледката на Сена, която течеше през тънка синкаво златиста мъгла.
Спряха на стотина метра от номер 53. Филип вдигна яката на пардесюто си, за да скрие своя смокинг, ала въпреки това минувачите се обръщаха, като съзираха лачените му обувки.
Беше едва седем часът без десет минути. Вече миеха стъклата на бистрото „Табак Фонтен“ на ъгъла, което е отворено цяла нощ. Отиващи на работа хора изгълтваха там набързо кафе с мляко и кифла. Сервираше келнер, чернокос младеж от Оверн, защото собственикът си лягаше чак в 5—6 часа и ставаше по обед. На една маса, около някаква плоча, на която бяха надраскани резултати от игра на белот, се търкаляха угарки от пури и цигари.
Мегре купи пакет тютюн за лула, поиска един сандвич, докато Филип нервничеше от нетърпение.
— Какво се е случило тази нощ? — попита бившият комисар с пълна с хляб и шунка уста.
И като прибра парите, отговори равнодушно:
— Казват, че собственикът на „Флория“ бил убит.
— Палестрино ли?
— Не зная. Аз работя през деня. А денем не се занимаваме с нощните заведения.
Излязоха. Филип не смееше да каже нищо.
— Виждаш ли? — измърмори Мегре.
И изправен в края на тротоара, добави:
— Това е работа на човека, когото си блъснал, разбираш ли. Логически погледнато, не би трябвало да се знае нищо преди 8 часа.
Те вървяха към „Флория“, но се спряха на петдесетина метра. Пред вратата се виждаше фуражката на полицай. На другия тротоар се бяха насъбрали хора.
— Какво да правя?
— Началникът ти сигурно е на местопроизшествието. Върви при него и му кажи…
— А вие, свако?
Мегре повдигна рамене и продължи:
— … Кажи му истината…
— Ами ако ме попита къде съм ходил след това?
— Ще отговориш, че си дошъл при мен.
Тонът беше примиренчески. Бяха започнали погрешно и това е! Беше толкова глупава история, че да скърцаш със зъби.
— Моля да ме извините, свако!
— Без умилителни сцени на улицата! Ако те пуснат, ще се срещнем в „Халбата на Пон-Ньоф“. В случай че ме няма там, ще намериш бележка.
Дори не си стиснаха ръцете. Филип се втурна напред към „Флория“, към полицая, който не го познаваше и искаше да му препречи пътя. Наложи се инспекторът да покаже значката си, след което изчезна вътре.
А Мегре с ръце в джобовете стоеше на разстояние като зяпачите. Чакаше. Чака почти половин час, без да узнае нищо за това, което ставаше в заведението.