Комисарят Амадийо излезе пръв, следван от един твърде невзрачен човечец, който имаше вид на келнер в кафене.
И Мегре нямаше нужда от обяснения. Той знаеше, че това е минувачът, който е блъснал Филип. Сещаше се какво го питаше Амадийо.
— Точно тук ли се сблъскахте с него?
Келнерът кимна утвърдително. Комисарят махна с ръка да повика Филип, който бе останал вътре и се показа развълнуван като ученик от Консерваторията, сякаш цялата улица знаеше за подозренията, надвиснали над него.
— Този ли господин излизаше тогава? — вероятно запита Амадийо, подръпвайки кестенявите си мустаци.
Келнерът потвърди и това.
Имаше и други двама инспектори. Комисарят — групов началник, погледна часовника си и след кратка размяна на мнения келнерът се отдалечи и отиде в бистрото, а полицаите влязоха отново във „Флория“.
Четвърт час по-късно пристигнаха една след друга две коли. Това бяха представителите на прокуратурата.
— Трябва да се върна там, за да повторя показанията си — доверяваше келнерът на продавача в „Табак Фон-тен“. — Бързо още едно бяло вино „Виши“!
И смутен от тежкия поглед на Мегре, който пиеше бира до него, попита шепнешком:
— Кой е оня тип?
II
С прилежността на ученик Мегре нарисува правоъгълник и някъде в средата на този правоъгълник на-черта кръстче. След това с леко наведена глава погледна творението си и направи гримаса. Правоъгълникът представляваше „Флория“, а кръстчето беше Пепито. До самия край на правоъгълника Мегре обозначи друг, по-малък: кантората. И най-сетне в тази кантора с една точка бе отбелязан револверът.
Това не служеше за нищо. Не значеше нищо. Случаят не беше геометрична задача. И все пак Мегре упорствуваше, като смачка листа на топка и започна да рисува на друг лист.
Само че не мислеше вече за значението на правоъгълника и кръстчетата. Кривнал глава, той прилежно се мъчеше да долови оттук-оттам някой откъслек от фраза, някой поглед, да схване някакво мнение.
Той седеше сам на старото си място, в дъното на „Халбата на Пон-Ньоф“. И беше твърде късно да се пита дали бе постъпил правилно, или бе сгрешил, идвайки тук. Всички го бяха видели. Собственикът му бе стиснал ръката.
— Как е с кокошките и зайците?
Мегре седеше до прозореца и виждаше Пон-Ньоф, целия порозовял от слънцето, главното стълбище на Съдебната палата, вратата на затвора. С кърпа под мишница и весело лице собственикът на бирарията мислеше, че проявява любезност, като добави:
— Значи сте доволен, а! Дошли сте на разходка, за да видите отново другарите си!
Инспекторите по наблюдението на улиците и мебелираните стаи не бяха отвикнали да играят белот в „Халбата“, преди да тръгнат на обиколка. Между тях имаше нови, които Мегре не познаваше, ала другите, след като го поздравиха, зашепнаха на колегите си.
Именно тогава бе нарисувал първия си правоъгълник и първото си кръстче. Часовете минаваха. Като дойде време за аперитива, в помещението имаше десетина от „учреждението“. Славният Люка, който бе работил стотици пъти с комисаря, се приближи до него малко стеснително.
— Как сте, шефе? Дошли сте да подишате въздуха на Париж?
А Мегре между две облачета дим се задоволи да промърмори:
— Какво разправя Амадийо?
Нямаше смисъл да го лъже. Той виждаше добре лицата и познаваше достатъчно криминалната полиция, за да отгатне какво става. Беше обед, а Филип още не се бе явил в „Халбата“.
— Нали знаете какъв е комисарят Амадийо. Напоследък имаше неприятности в кабарето. А не е лесно да се отървеш от прокуратурата. Така че…
— Какво каза?
— Че сте тук, разбира се. Че ще се опитате да…
— Знам му аз приказката: казал е: „Ще хитрува.“
— Трябва да тръгвам — смотолеви Люка, който се смущаваше.
А Мегре си поръча нова бира и се задълбочи в майсторенето на своите правоъгълници, докато в това време почти на всички маси говореха за него.
Обядва на същото място, което слънцето бе огряло. Фотографът от отдела за установяване на самоличността се хранеше малко по-нататък. Пиейки кафето си, Мегре си повтаряше с молив в ръка:
— Пепито е бил тук, между два реда маси. Убиецът се е скрил където си иска. Скривалища не липсват. Стрелял е, без да знае, че този глупак Филип е вътре, после е тръгнал към кантората, откъдето е искал да вземе нещо. Тъкмо когато е сложил револвера си върху масата, чул шум и се скрил отново. Така че от този момент нататък и двамата са играели на криеница…
Колко просто. Излишно е да се търси друго обяснение. Накрая убиецът е стигнал до вратата, без да бъде забелязан, и се е добрал до улицата, докато Филип се е мотаел.
Дотук нищо необикновено. Първият попаднал там глупак би постъпил по същия начин. По-важното е след това: идеята да се нагласи работата така, че някой да познае Филип и да свидетелствува против него.