— Годе! — извика нечий глас.
Този път всички в салона, които бяха от „учреждението“, трепнаха, гледайки инспектора, който стана отново с карти в ръка и тръгна към комисаря Амадийо.
Нямаше нужда да чуват изречените думи. Беше ясно. Амадийо казваше:
— Какво те запита той?
— Дали съм видял Кажо тази сутрин.
Мегре палеше лулата си, оставяйки кибритената клечка да изгори докрай, най-после стана и извика:
— Келнер!
Изправен с цял ръст, той чакаше рестото, като се оглеждаше вяло.
— Къде отиваме? — попита Филип, когато се озоваха навън.
Мегре се обърна към него, сякаш учуден, че го вижда тук.
— Ти ще си легнеш — рече той.
— А вие, свако?
Мегре повдигна рамене, пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи, без да отговори. Току-що бе прекарал един от най-неприятните дни в живота си. Дълги часове в ъгълчето си се бе чувствувал стар и размекнат, без сила, без мисъл.
Но беше настъпил прелом. Бе лумнало малко пламъче. И той щеше ей-сега да се възползува от него.
— Ще видите, дявол да ви вземе! — изръмжа, за да си придаде увереност.
През другите дни в този час той четеше вестник под лампата, протегнал крака към горящите цепеници.
— Често ли идвате в Париж?
Мегре, облакътен върху бара на „Флория“, поклати глава и се задоволи да отговори:
— Ами отвреме-навреме…
Доброто му настроение се бе възвърнало, добро настроение, което не се изразяваше в усмивки, а в добро самочувствие. Той притежаваше такава способност да се забавлява вътрешно съвсем сам, без ни най-малко да губи от привидната си сериозност. До него беше седнала някаква жена. Тя го бе помолила да я почерпи една чашка и той бе кимнал в знак на съгласие.
Преди две години професионална проститутка никога не би се излъгала. Пардесюто му с кадифена яка, черният му костюм от здрав серж, вратовръзката му — конфекция, не говореха нищо. Ако тя го смяташе за провинциалист, дошъл да се весели, значи се бе променил.
— Тук се е случило нещо, нали? — прошепна тя.
— Нощес е убит собственикът.
Тя се лъжеше и по отношение на погледа му, като го смяташе за весел. А беше далеч по-сложно! Мегре откриваше отново един отдавна напуснат свят. Той познаваше тази невзрачна женица, без да я познава. Беше сигурен, че тя не е вписана редовно в регистрите на префектурата и че в паспорта й е отбелязано „артистка“ или „танцьорка“. Що се отнася до бармана-китаец, който го обслужваше, Мегре би могъл да издекламира антропометричния му фиш. Гардеробиерка-та не се бе излъгала и го бе поздравила с безпокойство, ровейки в спомените си.
Между келнерите имаше най-малко двама, които Мегре бе викал някога в кабинета си за случай от подобен род като смъртта на Пепито.
Той си бе поръчал ракия с вода. Наблюдаваше разсеяно залата и инстинктивно, като на хартия, погледът му слагаше кръстчетата по местата им. Клиенти, чели вестниците, се информираха взаимно, а и келнерите ги осведомяваха, показвайки им мястото след петата маса, където е бил намерен трупът.
— Не искате ли да изпием бутилка шампанско?
— Не, малката.
Жената сигурно се досети, беше най-малкото заинтригувана, докато Мегре следеше с очи новия собственик, млад рус човек, когото познаваше като управител на дансинг в Монпарнас.
— Ще ме изпратите ли до в къщи?
— Да, разбира се! След малко.
В това време той отиде до тоалетните, отгатна мястото, където се е крил Филип. В дъното на залата съзря кантората, чиято врата беше открехната. Но това не беше интересно. Той познаваше декора още преди да стъпи на улица „Фонтен“. Също и актьорите. Обикаляйки помещението, можеше да посочи всяко лице и да каже:
— На тази маса са младоженци от Южна Франция, дошли да погуляят. Този вече пиян добряк е немец, който ще завърши нощта без портфейла си. По-нататък — светският танцьор със съдебно досие и пакетчета кокаин в джобовете. Той е съучастник на оберкелнера, който е лежал три години в затвора. Пълничката брюнетка е прекарала десет години в „Максим“ и е завършила кариерата си в Монмартр…
Мегре се върна на бара.
— Може ли да получа още един коктейл? — попита жената, която вече бе черпил.
— Как се казваш?
— Фернанд.
— Какво прави снощи?
— Бях с трима младежи, момчета от добри семейства, които искаха да вземат етер. Те ме заведоха в един хотел на улица „Нотр-Дам-дьо-Лорет“…
Мегре не се усмихна, но би могъл да продължи разказа.
— Най-напред всеки поред влезе в една аптека на улица „Монмартр“ и всеки купи по шишенце етер. Не знаех точно как щеше да стане това. Съблякохме се. Но те дори не ме погледнаха. Легнахме и четиримата на леглото. Когато смръкнаха от етера, един от тях се надигна и каза с особен глас: „О, но на гардероба има ангели… Колко са мили!… Ще ги хвана…“ Понечи да стане, но падна на килимчето. На мен пък от миризмата ми се гадеше. Попитах ги само това ли искат от мен и се облякох. Нали все пак трябваше да ги забавлявам. Между две глави на възглавницата имаше дървеница. И още чувам гласа на един от онези типове, който говореше като насън: „Имам дървеница под носа си!“ „Аз също!“ — въздъхна другият. И не помръдваха. И двамата бяха извърнали очи.