Тя гаврътна коктейла си на един дъх и отсъди:
— Смахнати.
Въпреки всичко започна да се безпокои.
— Ангажираш ли ме за нощта, а?
— О, да! О, да! — отговори Мегре.
Една завеса делеше бара от антрето, където се намираше гардеробът. От мястото си Мегре виждаше през процепа на завесата. Внезапно той слезе от табуретката и направи няколко крачки. Току-що бе пристигнал човек, който се обърна към гардеробиерката:
— Нищо ново ли няма?
— Добър ден, господин Кажо!
Последните думи бяха изречени от Мегре, с ръце в джобовете на сакото, с лула в устата. Събеседникът му, който беше обърнат гърбом към него, направи бавно полукръг, изгледа го от главата до петите и изръмжа:
— А, значи вие сте тук!
Зад тях имаше червена завеса и оркестър пред вратата, отворена към студената улица, където се разхождаше портиерът. Споменатият Кажо се двоумеше дали да свали пардесюто си.
Фернанд, която още не беше сигурна, си показа носа, но веднага се оттегли.
— Ще пиете ли една бутилка?
Най-после взел решение, Кажо предаде палтото си на гардероба, наблюдавайки Мегре.
— Щом желаете — прие комисарят. Оберкелнерът се завтече, за да ги отведе на свободна маса. Без да поглежда списъка на вината, новодошлият промърмори:
— Мюм 26!
Той не беше във вечерно облекло, ала носеше тъмносив костюм, зле скроен като костюма на Мегре. Дори не бе се бръснал скоро и бузите му бяха обрасли със сивкава брада.
— Мислех, че сте пенсиониран?
— Аз също!
Наглед това не значеше нищо и все пак Кажо се намръщи и с махване на ръка повика момичето, което продаваше пури и цигари. Фернанд се блещеше от бара. Що се отнася до младия Албер, който играеше ролята на съдържател на заведението, той пък се чудеше да се приближи ли или да не се приближи.
— Искате ли пура?
— Благодаря — каза Мегре, изпразвайки лулата си.
— За дълго ли сте в Париж?
— Докато убиецът на Пепито не влезе в затвора.
Те не повишаваха глас. Край тях хора в смокинги се забавляваха, като се замерваха с памучни топчета и книжни ленти. Саксофонистът разхождаше важно инструмента си между масите.
— За този случай ли са ви повикали?
Жермен Кажо имаше издължено мрачно лице и рунтави вежди, сиви като плесен. Той беше последният човек, когото можеше да очакваш да срещнеш в увеселително заведение. Говореше бавно, безстрастно и следеше скришом въздействието на всяка дума.
— Дойдох, без да ме викат.
— Работите за своя сметка?
— Точно така.
Това не говореше нищо. Самата Фернанд, изглежда, мислеше, че кавалерът й познава Кажо по съвсем чиста случайност.
— Откога сте купили кабарето?
— „Флория“ ли? Имате грешка. Тя е на Албер.
— Както е била и на Пепито.
Кажо не отрече, само се усмихна насила и спря ръката на келнера, който искаше да му налее шампанско.
— А нещо друго? — запита той с тон на човек, който търси тема за разговор.
— Какво е вашето алиби?
Нова усмивка, още по-безизразна, и Кажо издекламира невъзмутимо:
— Легнах си в 9 часа вечерта. Имах малко грип. Портиерката която ми чисти, ми направи грог и ми го донесе в леглото.
Нито единият, нито другият не обръщаха внимание на глъчката, която ги обграждаше като стена. Бяха свикнали на нея. Мегре пушеше лулата си, а другият — пура.
— Все още ли пиете Пугска вода? — запита бившият комисар, докато събеседникът му наливаше шампанско.
— Все още.
Те бяха един срещу друг като авгури, сериозни, малко намръщени, а някаква женица, която не знаеше кои са, се опитваше от една съседна маса да ги замеря с памучни топки по носа.
— Бързо сте издействували отварянето на заведението! — забеляза Мегре между две облачета дим.
— Аз винаги съм бил в много добри отношения с „учреждението“.
— Знаете ли, че има един младеж, който се е компрометирал глупаво в тази работа?
— Четох нещо подобно във вестниците. Някакъв невзрачен полицай, който се скрил в тоалетните и обзет от паника, убил Пепито.
Джазът продължаваше. Един англичанин, толкова пиян, че беше като вцепенен, мина край Мегре, измърморвайки:
— Извинете.
— Моля.