А Фернанд на бара го гледаше с неспокойни очи. Мегре й се усмихна.
— Младите полицаи са неблагоразумни — въздъхна Кажо.
— Именно това казах на племенника си.
— Вашият племенник интересува ли се от тия въпроси?
— Та той е тъкмо младежът, който се е криел в тоалетните.
Кажо не можеше да пребледнее, защото винаги имаше тебеширен цвят на лицето. Но побърза да изпие глътка минерална вода, а после обърса устата си.
— Толкова по-зле, нали?
— Именно това му казах.
Фернанд посочи с брадичка стенния часовник, който показваше един и половина. Мегре й направи знак, че отива.
— За ваше здраве — рече Кажо.
— И за ваше.
— Хубаво е при вас, на село, нали? Защото ми казаха, че сте били на село.
— Хубаво е, да.
— В Париж през зимата е нездравословно.
— И аз си помислих същото, когато научих за смъртта на Пепито.
— Недейте, моля ви — възрази Кажо, тъй като събеседникът му отваряше портфейла си.
Въпреки това Мегре сложи петдесет франка на масата и като стана, подхвърли:
— До скоро виждане!
Той само мина край бара и прошепна на Фернанд:
— Ела.
— Плати ли?
На улицата тя се поколеба дали да го хване под ръка. Както винаги, той държеше ръцете си в джобовете и вървеше с широки, бавни крачки.
— Ти познаваш ли Кажо? — попита тя най-сетне, като се запъна на „ти“.
— Той е от нашия край.
— Така ли! Трябва да се пазиш. Не му е чиста работата. Казвам ти го, защото ми се виждаш честен човек.
— Спала ли си с него?
Тогава Фернанд, която правеше две крачки за една на мъжа, отговори също просто:
— Той не спи!
Госпожа Мегре спеше в Мьон, в къщата, изпълнена с дъх на изгорели дърва и козе мляко. Филип най-после също бе заспал в хотелската си стая на улица „Де Дам“, до нощната масичка, на която бе сложил очилата си.
III
Мегре беше седнал в края на леглото, а Фернанд, кръстосала крака, въздъхна облекчено, изувайки обувките си. Със същата естественост тя повдигна зелената си копринена рокля, за да откопчае жартиерите на чорапите си.
— Ти няма ли да се съблечеш?
Мегре поклати отрицателно глава, но тя не забеляза това, защото прекарваше роклята през главата си.
Жилището на Фернанд представляваше малък апартамент на улица „Бланш“. Стълбата, застлана с червен килим, миришеше на паркетин. Когато Мегре се изкачи по нея, пред всички врати чакаха празни бутилки за мляко. След това минаха заедно през салон, задръстен с дреболии, и сега Мегре съзираше много чиста кухня, където всички предмети бяха подредени с придирчива грижливост.
— За какво мислиш? — попита Фернанд, която, сваляйки чорапите си, показа дълги и бели нозе, а после се загледа с интерес в пръстите им.
— За нищо. Може ли да запуша?
— Цигари има на масата.
С лула между зъбите, Мегре се разхождаше назад-напред, спираше се пред увеличения портрет на някаква петдесетгодишна жена, а после пред една медна саксия, в която имаше зелено растение. Подът беше лъснат и близо до вратата се забелязваха две парчета филц с формата на подметки, с които Фернанд сигурно си служеше, за да ходи насам-натам, без да цапа.
— Севернячка ли си? — попита той, без да я гледа.
— По какво съдиш?
Най-после той застана пред нея. Тя имаше коса с неопределен русоляв цвят, клонящ към червеникаво, неправилно лице, издължена уста, заострен нос, изпъстрен с луничави петна.
— От Робе съм.
Това личеше от начина, по който беше подреден и излъскан апартаментът, особено по реда, който цареше в кухнята. Мегре беше сигурен, че сутрин Фернанд се настанява там, до готварската печка, пие от огромна чаша кафе и чете вестник.
Сега тя гледаше кавалера си с леко безпокойство.
— Няма ли да се съблечеш? — повтори тя, като стана и се приближи до огледалото.
После веднага добави с подозрение:
— Защо дойде?
Тя предчувствуваше нещо ненормално. Мозъкът й работеше.
— Имаш право, не дойдох за това — призна Мегре с усмивка.
Той се усмихна пак, като видя, че тя грабна един халат, сякаш обзета изведнъж от свян.
— Тогава какво искаш?
Тя не се сещаше. Ала имаше навика да класифицира мъжете. Изучаваше обувките, вратовръзката, очите на своя посетител.
— Да не би да си от полицията?
— Седни. Ще си побъбрим като добри приятели. Не се лъжеш много, защото дълго време бях комисар в криминалната полиция.
Тя смръщи вежди.
— Не бой се! Аз не съм вече там! Оттеглих се като пенсионер на село и днес се намирам в Париж само защото Кажо е извършил една мръсотия.
— Значи такава била работата!… — каза тя на себе си, спомняйки си за двамата мъже, седнали на масата, които се държаха толкова странно.