— Резултат няма да има — отвърна небрежно роботът. — Освен това нашият експеримент има съвсем други цели. А сега…
— Минутка, минутка! Дизраели не може да се справи със средновековен тип, като Сен-Сир, на своето семантическо ниво. Но ако имах реактивните прагове на Иван Грозни, то сигурно бих спечелил. Сен-Сир е естествено по-тежък от мен, но той макар и повърхностно, все-пак си е цивилизован… Стой-стой! С това и манипулира! До сега е имал работа с хора, които са така цивилизовани, че те не могат сами да използуват неговите методи. Ако му се отвърне със собствения начин, той няма да успее да устои. И по-добър от Иван Грозни няма да се намери.
— Но нима не разбираш…
— Нима цяла Русия не е треперела пред името на Иван Грозни, а?
— Да, Русия…
— Това е всъщност така прекрасно! — тържествуващо го прекъсна Мартнин. — Налагате на мозъка ми матрицата на Иван Грозни и аз се разправям със Сен-Сир, както би направил това и средновековния деспот. Дизраели е прекалено цивилизован. Макар и ръстът и силата да си имат своето значение, но характерът преди всичко. Външно дори не приличам на Дизраели, но хората реагираха на мен, сякаш съм Джордж Арлис. Цивилизованият юначага винаги ще победи по-слабия от себе си цивилизован човек. Но Сен-Сир още не се е сблъсквал с истински нецивилизован човек, такъв, който с голи ръце е способен да изтръгне сърцето на противника си. — Мартин се въодушеви и заклати глава енергично. — Сен-Сир може за известно време да се укроти, сам се убедих в това. Но да бъде усмирен завинаги, нужен е някой подобен на Иван Грозни!
— Ако си мислиш, че се каня да ти наложа матрицата на Иван Грозни, то ти грешиш — заяви твърдо роботът.
— И няма ли начин да ви убедя?
— Аз — каза гордо ЕНИАК, — съм семантически балансиран робот. И естествено ти не можеш по никакъв начин да ме убедиш.
„Хм, аз може би не — помисли си Мартин, — но Дизраели?… Виж ти! «Мъжът — това е машина»… Май Дизраели е просто сътворен да омайва роботите. Дори хората са били за него машини. А какво е някакъв си там ЕНИАК?“
— Нека обсъдим това — започна Мартин и разсеяно премести лампата по-близо до робота.
И се отвориха едни златни уста, които някога така бяха разтърсвали империята…
— Сигурно няма да ви се хареса — произнесе след известно време затъпялият робот. — Иван не е подходящ за… Ах, ти така ме оплете! Нужно е само да си поставиш окото до… — той започна да измъква от чантата си шлема и дългата четвърт миля червена лента.
— Да подпомогнем сивите клетки на моя достопочтен мозък! — заяви гордо Мартин, който просто се опиваше от собствената си риторика. — Поставете го на главата ми. Така! И гледайте да не сбъркате. Нужен ми е Иван Грозни! Тогава ще му покажа на Сен-Сир, какво представлява тази миниатюрна страна Миксо-Лидия!
— Всъщност, коефициентът зависи колкото от средата, толкова и от наследствеността — мърмореше си робота, докато нахлузваше шлема на главата на човека. — Макар, съвсем естествено, Иван не би бил в царската среда без конкретната си наследственост, получена от майка си Елена Глинская… Е, готово!
Той свали шлема от главата на Мартин.
— Нищо не става — прецени Мартин. — Не усещам никаква разлика.
— За това са нужни няколко минути. Нали сега това е съвсем друга схема на характера, от твоята. Радвай се на живота, колкото ти харесва. Скоро ще се запознаеш с Ивано-ефектът.
Той метна на рамо чантата си и нерешително се насочи към вратата.
— Стойте — повика го разтревожено Мартин. — Вие сигурен ли сте, че…
— Млъкни за миг — прекъсна го роботът. — Нещо забравих. Формалност е, но ти ме обърка така… Е, нищо, после ще си спомня, а може и по-рано, в зависимост, къде се намирам. Ще се видим след дванадесет часа… ако се видим, разбира се!
Роботът изчезна. Мартин тръсна грава и така се провери дали е той. После стана и също се запъти към вратата. Но ЕНИАК бе изчезнал безследно и само в средата на коридора изчезваше мъничък стълб прахоляк.
В ГЛАВАТА НА МАРТИН НЕЩО СТАВАШЕ…
Зад него извъня телефона. Мартин изахка от ужас. С неочаквана и невероятна за него страшна и абсолютна сигурност той разбра, кой се обажда.
УБИЙЦИТЕ!!!
— Слушам ви, мистър Мартин — раздаде се в слушалката гласът на портиера на Толивър Уот. — Мис Ешби е тук. Сега тя се съвещава с мистър Уот и мистър Сен-Сир, но аз ще й предам вашата поръчка. Вие сте се забавили и тя трябва да мине да ви вземе… а къде?
— Във телефонната кабина на втория етаж на корпуса, където се намират сценаристите — отвърна Мартин и кой знае защо гласът му се разтрепера. — В другите кабини няма телефони с достатъчно дълги шнурове и не бих могъл да се обадя без да държа под око коридора. Но не мисля, че и тук не ме заплашва опасност. Нещо не ми харесва как изглежда онази метла в ъгъла вляво от мен.