— Не мога! Това е против правилата. Достатъчно ми е едното нарушение, макар и за него да имам разписка. Но да станат две? Е, не! Притисни го до лявото си око…
— Не — каза Мартин и от проявената твърдост по тялото му премина силен гърч. — Няма да го направя!
ЕНИАК внимателно го изгледа.
— Притискай! — заповяда накрая роботът. — Или ще те изритам, а ти си представяш какъв е кракът ми, а?
Мартин се превърна на тебешир, но с отчаяна решителност разтръска глава.
— Не и не! Ако незабавно не се избавя от матрицата на Иван Грозни, Ерика няяма да се омъжи за мен и Уот няма да развали договора. Нужно е само да ми поставите на главата онзи шлем. Нима ви моля за нещо наистина невъзможно?
— Искаш го от робот! — отвърна сухо ЕНИАК. — Разбира се, че не е възможно. И стига си се туткал. За щастие на теб ти е наложена матрицата на Иван Грозни и аз знам, как да си наложа волята. Веднага отпечатай на пластинката окото си. Е?!
Мартин се стрелна стремително зад дивана. Роботът тръгна заплашително към него, но веднага Мартин откри спасителната сламка и побърза да я сграбчи. Побърза да стане и да погледне робота.
— Почакай, май не ме разбрахте — каза той. — Аз просто не съм в състояние да отпечатам окото си на тази пластина. Нищо няма да получите. Нима не разбирате? На нея ще се появи отпечатъка на…
— … котфигурацията на зеницата — довърши вместо него роботът. — Е, и?…
— Та, ако аз не мога да държа окото си отворено двадесет секунди, какво ще стане? Праговите ми реакции са като на Иван Грозни, нали е вярно? Рефлексът на мигане не мога да управлявам. А синапсите ми са синапси на патологичен страхливец. И те ще ме заставят да мигам, веднага щом тази пластина се допре до окото ми.
— Тогава разтвори го с пръсти — досети се роботът.
— О-о, и пръстите ми имат също рефлекси — възрази Мартин и се премести по-близо до бюфета. — Остава само един изход. Трябва да се напия. Когато алкохолът задейства, рефлексите ми ще се забавят и аз няма да успея да затворя очи. Но не помисляйте да прилагате сила. Ако умра от страх, как ще получите тогава отпечатък на окото ми?
— Никак не е трудно — разсмя се роботът. — Повдигам клепача…
Мартин се протегна за бутилката и чашата, но изведнъж ръката му промени посоката си и той хвана сифона със содата.
— Но тогава — продължи роботът, — фалшификацията може да бъде открита.
Мартин си наля пълна чаша газирана вода и я изпи на един дъх.
— Скоро ще се напия — обеща той и думите потекоха сякаш от преплетен език. — Виждате ли, алкохолът вече действува. Аз се старая, ама така се старая, да ви помогна.
— Е, добре де, добре, само побързай — каза ЕНИАК след известно колебание и седна на стола.
Мартин се накани да напълни нова чаша, но изведнъж впери очи в робота и изписка от ужас.
— Е, какво става? — запита роботът. — Пий си там… как му беше името, а?
— Уиски — отвърна Мартин на неопитната машина. — Но аз разбрах всичко. Вие сте сипали вътре отрова! Такъв ви е заначи плана! Разбрах това и повече глътка няма да пийна. За глупак ли ме смятате, а? Никога няма да получиш моето око!
— О, Винтове всемогъщи! — възкликна роботът и скочи на крака. — Ти сам си наля от това питие. Как бих могъл да го отровя? Хайде, пий!
— Няма пък — отвърна Мартин с упоритостта на страхливеца, като се постара да изгони далеч възникналата мисъл, че водата наистина е отровена.
— Пий си питието! — натърти ЕНИАК и гласът му леко потрепера. — То е абсолютно безвредно.
— Докажете го! — поиска гаранции Мартин, а лицето му придоби хитър вид. — Съгласен ли си, да разменим чашите си? Сам опитай от отровната си помия?
— Че как ще пия аз? — запита роботът. — Аз… е, добре де, дай ми чашата. Аз ще глътна глътчица, а ти ще поемеш останалото.
— Аха! — възкликна радостно Мартин, — издаде ли се, а! Ти си робот и сам каза, че не можеш да пиеш! Като мен разбира се. Хванах ли те, негоднико! Отровител жалък! Ето ти твоята напитка — драматургът посочи лампата. — Ще пиеш с мен електрическия си алкохол или ще признаеш, че си се опитал да ме отровиш! Чакай, аз говоря сега! Това нищо няма да докаже, но…
— Как няма да докаже — побърза да го прекъсне роботът. — Вие сте напълно прави и го измислихте така умно. Ние заедно ще пием и така ще докажем, че уискито не е отровено. И вие ще пиете, докато рефлексите ви не станат много бавни. Нали така?
— Да но… — започна неуверено Мартин.
Но безсъвестният робот вече го изпревари, отвинти крушката, натисна ключето и пъхна пръста си във фасунгата. Раздаде се пукане и полетяха искри.
— Е, как е? — поинтересува се роботът. — Нали не е пълно с отрова?
— Но ти не го гълташ — заяви подозрителният драматург. — Държиш го в устата си… всъщност в пръстите си.