ЕНИАК отново пъхна пръст във фасунгата.
— Хм, добре де, може би… — със съмнение се съгласи Мартин. — Но ти, мръсен изменник, би могъл да сипеш отровата, докато мигам. Затова ще пиеш с мен, глътка след глътка, докато не стигна състоянието да отпечатам окото си. Иначе преставам да пия, да знаеш това. Впрочем, като си пъхаш пръста във фасунгата, дали така доказваш, че уискито не е отровено? Аз не съм сигу…
— Доказва го и още как — бързо каза роботът. — Погледни само. Аз отново ще опитам… f(t). Мощен постоянен ток, нали? Какви още доказателства са ти нужни? Пий до дъно!
Мартин поднесе до устата си чашата със сода и същевременно на сваляше очи от робота.
— Fffff(t) — възкликна роботът изчаквайки известно време и по металното му лице се появи глуповата и блажена усмивка.
— Подобно ферментирано мамутово мляко още не съм пил — съгласи се Мартин и надигна десетата чаша газирана вода. Някак си, вече не му бе приятно и се страхуваше, че ще се задави.
— Мамутово мляко ли? — пресипнало произнесе ЕНИАК. — Коя година сме сега?
Мартин вътрешно въздъхна. Могъщата памет на Иван Грозни добре си свърши работата. Той си спомни, че напрежението повишава честотата на мисловните процеси и същевременно разтройва паметта, което всъщност ставаше пред очите му. Но най-трудното тепърва предстоеше…
— Годината на Голямата Косматица, разбира се — каза той весело. — Нима нищо вече на помниш?
— В такъв случай… ти — ЕНИАК се опита да разгледа по-добре събеседника си, който бе придобил свойството да се раздвоява. — … тогава ти си, вие сте… Мамутоубиецът!
— Виждаш ли! — завика Мартин. — Хайде да глътнем още по една… А сега да започнем.
— Какво?
Мартин се направи на раздразнен.
— Ти каза, че ще ми наложиш матрицата на Мамутоубиеца. И това ще ми осигури оптималното приспособяване към средата в дадената темпорална фаза.
— Нима? Виж ти! Но ти не си Мамутоубиецът — обърка се роботът. — На Мамутоубиецът майка му се казва Голямата Косматица. А твоята майка, как се казва?
— Голямата Косматица — незабавно отвърна Мартин и роботът само си почеса тила.
— Хайде да ударим по още едно — предложи Мартин. — А сега извади екологизатора и ми го сложи на главата.
— Така ли? — запита роботът, но сякаш се подчини. — Имам чувството, че съм забравил нещо важно.
Мартин поправи прозрачния шлем и той легна правилно на главата му.
— Така — изписа се задоволство в гласа му и той рязко изкомандува, — дай матрицата на Мамутоубиецът, синът на Голямата Косматица!
— Какво пък… добре де — неясно замърмори ЕНИАК. Метнаха се червените ленти и шлемът засвети. — Това е всичко — разхили се роботът. — Няколко минути ще минат преди да започне действието, а после дванадесет часа… Хей, стой! Къде изчезна?
Но Мартин вече го нямаше в стаята.
За пореден път роботът напъха в чантата си шлема и дългата четвърт миля червена лента. Заклати се на двата си крака, приближи се до лампата и нещо забърбори за пътечката и право по пътечката. После стаята се изпразни. И нейде в далечината затихващ шепот произнесе:
— F(t)…
— Ник! — изахка Ерика и се вгледа изумено в появилата се на вратата фигура. — Не стой така, плашиш ме.
Всички се стреснаха от вопъла и затова забелязаха ужасната промяна, която бе станала в вида на Мартин. Разбира се, това си бе едничката илюзия, но изглеждаше достатъчно страшно. Колената му се бяха присвили, плещите надигнали и прегърбили, сякаш под тежестта на чудовищната мускулатура, а ръцете се обтягаха така надолу, че пръстите почти докосваха пода.
Най-после Никлъс Мартин бе намерил личност, екологическата норма на която го поставяше на едно ниво с Раул Сен-Сир.
— Ник! — изплашено извика отново Ерика.
Бавно долната челюст на Мартин се издаде напред и се показаха всичките й зъби. Веждите се спускаха бавно надолу и той гледаше света през малките си и злобни очи. Само миг по-късно гнусно ухилване разтегна устните на мистър Мартин.
— Ерика! — захриптя първобитното му гърло. — Моя!
С походка на клатушкащ се стар моряк се запъти към уплашеното момиче, сграбчи я в обятията си и я захапа за ухото.
— Ах, Ник — зашепна Ерика, като затвори блаженно очи. — Защо ти никога… Не, не, не! Ник, чакай… Първо договорът. Ние трябва… Ник, къде отиваш? — тя се опита да го задържи, но бе закъсняла.
Макар и да изглеждаше неловък, той се движеше бързо. Само миг му трябваше да прескочи масата, така избра най-краткия път и се оказа пред потресения кинопромишленик. В погледа на Диди се появи леко удивление. Сен-Сир се насочи напред.