— В Миксо-Лидия… — започна той. — Ето така… — и като хвана Мартин го метна в другия край на стаята.
— Звяр мръсен! — възкликна Ерика и се хвърли към режисьора, като го заудря с юмручетата си по косматите гърди. Впрочем, веднага промени тактиката си и го зарита по краката с токчетата на обувките си, което имаше значително по-голям успех. Сен-Сир, който не бе чак толкова джентълмен, я хвана изви ръката и, но в същият миг се обърна при вика на Уот:
— Мартин, какво правиш?
Въпросът бе на мястото си. Мартин се търкаляше по пода като огромно кълбо, изглежда не бе се ударил никъде, блъсна лампата и се преобърна като таралеж. На лицето му имаше неприятно изражение. Той стана, приви се почти до земята, замята ръце и злобно си показа зъбите.
— Ти хващаш мой самка? — дрезгаво се осведоми питекантропообразният мистър Мартин, който така бързо губеше всякаква връзка с двадесетия век.
Въпросът бе чисто риторически. Драматургът вдигна стойката на лампата, съдра абажура, като листа от дълъг клон и я насочи напред като копие.
— Аз, сега — заръмжа мистър Мартин, — убива!
И с достойна за похвала целеустременост се опита да претвори в дело своето намерение. Първият удар на импровизираното копие срещна гърдите на Сен-Сир точно в слънчевия възел и режисьорът полетя назад към стената и шумно се блъсна. Мартин това и искаше. Мушна копието в корема на противника си, прегъна се още повече, упря крака в килима и с всички сили се опита да пробие дупка в нежната и така нужна област.
— Престани! — завика Уот и се включи в схватката. Първобитните рефлекси сработиха мигновено. Юмрукът на Мартин описа най-стройната дъга във въздуха и Уот пое в обратната посока, бед да желае това.
Стойката на лампата се строши.
Мартин се загледа в отломките, започна да дъвче една от тях, после изглежда размисли и започна да гледа Сен-Сир с мрачен преценяващ поглед. Режисьорът, достатъчно задъхан, побеснял от гняв, като сипеше закани и проклятия, се идправи с целия си ръст и заплаши Мартин с огромния си юмрук.
— Аз — заяви той твърдо, — ще те убия с голи ръце, а после отивам в „Метро Голдуин Майер“ с Диди, така да знаете. В Миксо-Лидия…
Мартин вдигна собствените си юмруци пред лицето си. Погледна ги, бавно ги разпусна, усмихна се, а после като си показа зъбите, с гладен тигров блясък в дребните си очички погледна гърлото на Сен-Сир.
Мамутоубиецът не напразно бе син на Голямата Косматица.
Мартин скочи.
И Сен-Сир последва примера му, но в съвсем друга посока, като виеше от ужас. Та той бе само обикновен средновековен тип, къде по-цивилизован, от така нареченият човек от първобитната и праволинейна епоха на Мамутоубиеца. И като човек бяга от малката но разярена дива котка, така и Сен-Сир, обхванат от цивилизован страх, бягаше от врага, който в буквалния смисъл на думата от нищо не се страхуваше.
Сен-Сир изкочи навън през прозореца и с викове за помощ изчезна в нощния мрак.
Това изненада Мартин. Когато Мамутоубиецът се хвърляше на врага и врагът се хвърляше на Мамутоубиеца. Резултатът бе сблъскване на челото със стената. Като в мъгла той слушаше затихващият в далечината писък. Изправи се с труд, долепи гръб за изпречилата се преграда и заръмжа, готов…
— Ник! — раздаде се гласът на Ерика. — Ник, това съм аз! Помогни ми! Диди…
— Ахгрър? — ръмжейки запита Мартин и заклати заплашително глава. — Убива!
Заедно с глухите звуци които издаваше, драматургът примига с налетите с кръв очи и постепенно всичко, което го обкръжаваше отново придоби очертанията си. До прозореца Ерика се бореше с Диди.
— Пусни ме! — викаше Диди. — Където е Раул, там съм и аз!
— Диди! — умолително прозвуча нов глас.
Мартин се огледа и видя под смачкания абажур в ъгъла, да се подава изуменото лице на Толивър Уот, който лежеше прострян на пода.
Като направи чудовищно усилие Мартин се изправи. Някак си непривично му бе да ходи без да се изгърбва, но затова пък, така успя да подави в известна степен най-лошите инстинкти на Мамутоубиеца. Освен това Сен-Сир бе изчезнал, кризата мина и доминантната черта в първобитния характер загуби актуалността си и следователно активността си. Мартин внимателно размърда език и с радост разбра, че още не бе загубил дар слово.
— Ахр-р-р — каза той. — Ухр-р-р… е, Уот!
Изплашеният кинособственик отчаяно замига под абажура.
— Ахр-р-р… Прекрати… договора — каза Мартин, като напрегна всичките си сили. — Дай.
Уот не беше страхливец. Той се изправи, това му струваше доста труд, на крака и сне от главата си абажура.
— Да прекратя договора ли!? — изкряска той. — Ти си полудял! Нима не разбираш какво направи? Диди, стой тук, не си отивай! Диди, не мърдай, ние ще върнем отново Раул…