— Махни това чудо от мен! — развика се раздразнено Мартин. — Че съм пиян, пиян съм, но не толкова, че да си пъхам главата където не трябва!
— Пъхай я! — заповяда роботът твърдо. — Досега никой не ми е отказвал. И не спори повече с мен, това ме обърква и да се оправя, ще бъда принуден да взема още една чашка напрежение. И тогава съвсем ще се отнеса нанякъде. Когато темпорирам, си имам достатъчно грижи с паметта. Пътешествието във времето винаги създава синаптичен праг на задържане, но бедата е там, че този праг прекалено много варира. Затова те сбърках с Иван. Но при него ще замина, след като се оправя с тебе. Експериментът трябва да се проведе хронологически, а хиляда деветстотин петдесет и втора година не започва преди хиляда петстотин и седемдесета.
— Напълно сте прав — каза Мартин, след като си пийна от чашата. — Дори в Холивуд хиляда деветстотин петдесет и втора година, не настъпва преди хиляда петстотин и седемдесета.
— Аз ползувам временната скала на Калдейкус — заяви сериозно роботът. — Но това е само за удобство. Да се върнем към същената на въпроса. Е, нужен ли ти е идеален екологически коефициент или не? Защото… — той отново размаха червената лента, погледна вътре в шлема, после се прехвърли на човека и поклати съжалително глава. — Извинявай, но се страхувам, че от това нищо няма да стане. Нещо главата ти е прекалено малка. Следователно имаш малко мозък. Този шлем е изчислен за размер осем и половина, но главата ти е прекалено…
— Осем и половина е моят размер — с достойнство възрази Мартин.
— Не може да бъде — лукаво се засъмнява роботът. — В такъв случай шлемът би ти бил по мярка, а той ти е голям.
— Точен е — заспори Мартин.
— О, колко е трудно да се разговаря с предроботите — подхвърли роботът, сякаш само на себе си. — Каква недоразвитост, каква грубост и нелогичност! Трябва ли след това да се учудваме, че имат такива малки глави, а? Чуй ме, Ник — ЕНИАК сякаш се занимаваша с някое глупаво и упорито момче, — и се опитай да схванеш; този шлем е с размер осем и половина. Главата ти е така малка, за нещастие, че той не ти става…
— Да те вземат дяволите! — побесня Мартин и от уискито или от досадата или от двете заедно забрави всякаква предпазливост. — По мярка ми е! Вижте! — хвана шлема, издърпа го от ръката на робота, който всъщност никак не се съпротивляваше и го нахлупи на главата си. — Сякаш е направен за мен! Така ли е?
— Май съм се объркал — призна си роботът и очите му така светнаха, че Мартин веднага се опомни, побърза да събори шлема и направо го хвърли на масата.
ЕНИАК спокойно взе шлема, прибра го в чантата си и започна бързо да навива лентата. Под объркания поглед на Мартин свърши с тази работа, издърпа ципа на чантата, метна я на рамо и тръгна към вратата.
— Всичко най-хубаво — каза той на излизане, — позволи ми, да ти благодаря.
— За какво? — свирепо изтърси Мартин.
— За твоето любезно сътрудничество — обясни роботът.
— С никого не се каня да сътруднича! — отсече Мартин. — Не се опитвайте да ме убеждавате. Запазете за себе си патентования курс на лечение, а за мен…
— Но ти нали премина вече курса по екологическа обработка — невъзмутимо продължи роботът. — Аз ще се върна довечера и ще възобновя заряда. Той стига само за дванадесет часа.
— Какво?!
Последва подчертана вежлива усмивка — железните пръсти я начертаха по обичайния си начин, като започнаха от ъгълчетата на устата. Роботът ЕНИАК прие отново сериозно изражение, излезе от стаята и затвори вратата.
Маптин изписка и задиша на пресекулки, като свиня, която току що са заклали.
В ГЛАВАТА МУ НЕЩО СТАВАШЕ!
Никлъс Мартин се почувствува като човек, който внезапно са напъхали под студен душ. Не, леден, не по-скоро бе врял! И при това ароматичен. Вятърът идващ от отворения прозорец носеше задушна воня: бензин, мирис на гниеща трева, терпентинова боя и от бюфета в съседната сграда — препечени сандвичи с шунка.
„Пиян съм — помисли той с отчаяние, — пиян съм, или полудявам!“
Скочи на двата си крака и се замята бясно по стаята, но изведнъж се спря пред цепнатината в пода и после тръгна по нея.
„Ако мога да вървя по правата линия — разсъждаваше той, — значи не съм пиян… А просто съм полудял“.
Последната мисъл не беше никак утешителна.
Той измина прекрасно пукнатината. И дори можеше да върви по-право от нея, тъй като тя бе в известна степен извита. Никога преди не се бе движил с такава увереност и лекота. След като завърши опита си, се оказа в другия край на стаята точно пред огледалото и когато се изправи и погледна в него, хаосът и объркването излетяха нанякъде. Невероятната острота на възприятието и усещането се притъпи и изглади.