Прототипът в Мартин сега бе Дизраели, граф Биконсфийлд. Драматурга се съживи при спомена за Джорд Ърлис, който така удачно изпълняваше тази роля. Умен и нагъл, ексцентричен както в начина се на обличане, така и начина си на държане, жив и мислещ, прикрит и волеви, с плодовито въображение…
— Не, не тук, не — възрази Диди с невъзмутимото си раздразнение. — Бъде по-внимателен, Ник. Седни в друго кресло. На това съм си сложила краката.
— Ш-ш-ш-т! — изръмжа Раул Сен-Сир, но този път достатъчно спокойно, изду напред дебелите си устни и с огромния си показалец посочи скромния стол до стената. — Сядай зад мен, Ник. Сядай де! И не ми пречи. И гледай внимателно. Забележи, как от твоята глупава пиеска сътворявам нещо велико. Обърни особено внимание на забележителното соло, с което така забележително завършвам. Пет последователни падания във водата! Ритъмът преди всичко! А сега — нито звук.
Кариерата на Раул Сен-Сир, като роден в малката балканска страна Миксо-Лидия, бе наистина възхитителна. В хиляда деветстотин тредесет и девета година изплашен от приближаващата се война, той бе емигрирал в Съединените щати, като взел със себе си лентата на снетия от него филм със заглавие, което може да се приведе горе-долу така: „Пори по селския нос“.
Благодарение на тоиз филм си заслужи репутацията на велик кинорежисьор, макар че всъщност неподражаемите светлинни ефекти в „Порите“ се обесняваха с бедността, а артистите бяха показали такава интересна интерпретация, единствено защото са били пияни до козирката. Но критиците сравняваха „Порите“ с балет и яростно възхваляваха красотата на героинята, днес известна като Диди Флеминг.
Тя бе така невъобразимо красива, че по закона за компенсациите, не би могла да не се окаже невъобразимо глупава. И човек, който разсъждаваше така, никога не оставаше излъган. Невроните на Диди въобще не действуваха. Бе чувала за такова нещо като емоциите и свирепият Сен-Сир умееше да я заставя да изобразява нещо, но другите режисьори направо губеха разсъдъка си, когато се опитваха да преодолеят семантичната стена, зад която се намираше разума на Диди — тихо огледално езеро с дълбочина десетина сантиметра. Сен-Сир просто й викаше. Този елементарен и първобитен начин бе единственото, което разбираше прославената звезда на „Биг-Хорн“
Така владетелят на прекрасната и безмозъчна Диди, бързо достигна висшите сфери на Холивуд. Сен-Сир несъмнено бе талантлив и можеше да направи превъзходно един филм. Но този шедьовър сне в двадесет различни варианта и винаги с Диди Флеминг в главната роля. Така ошлифова до съвършенство гениалния си феодален метод. А когато някой се опитваше да възразява, достатъчно му беше да заплаши, че ще се прехвърли в „Метро Голдуин Майер“, като вземе със себе си и покорната артистка (той не й позволяваше да подпише дългосрочен договор и за всеки нов филм се правеше отделен контракт). Дори собственикът Толивът Уот навеждаше глава, когато Сен-Сир заплашваше „Биг-Хорн“ да работи без звездата си.
— Сядай, Мартине — дочу гласът на Толивър Уот.
Неизвестно откъде изникна келнер в бяло и безшумно се плъзна към него с подноса. Точно в този миг и последната бариерка в мозъка на Мартин зае предписаното й място и подчинявайки се на импулса, той протегна ръка и взе изпотената висока чаша.
Келнерът не забеляза нищо, отмина нататък и като се поклони вежливо подаде на Уот пробляскващия поднос, на който вече нямаше нищо. Двамата, Уот и келнерът, се втренчиха в празната повърхност.
После погледите им се срещнаха.
— Нещо не струва, слабичък е — прецени невъзмутимо Мартин и върна чашата на подноса. — Донеси ми друг, приятелю. Аз се преориентирах към нова фаза с оптимално ниво — съобщи той, като се обърна към изумения Уот и като дръпна креслото до великия човек, небрежно се намести в него.
Странна работа! Преди на тези демонстрации бе винаги угнетен. Сега се чувствуваше прекрасно. Непринудено. И така уверено.
— Уиски със сода за мистър Мартин — заповяда невъзмутимо Уот. — За вен още един коктейл.