— Имам чувството, че самолетът ще кацне благополучно, ако ние не направим нещо, за да го свалим.
Джонсън се усмихна.
— Струва ми се, че ти най-после достигна до истината. Повредите на онзи самолет не са фатални, а пилотът си го бива. Ако запази самообладание, той ще го приземи на някоя писта, на някое летище и то в такова състояние, че все нещо да оцелее — той, останалите пътници в кабината, или пък черната кутия на самолета.
— Не можем да допуснем това да се случи.
— Не, не можем. — Джонсън потропа с пръсти по пилотския наръчник. — В тази книга има нещо, което ще го довърши. Бързо. И аз мисля, че зная какво е то.
Лъчите на ранното следобедно слънце искряха по спокойната водна повърхност на океана. Американският самолетоносач Честър У. Нимитц плаваше неотклонно по курса си. Лек ветрец, породен от скоростта от осемнадесет възела в час, духаше над празната палуба за излитащи самолети. На долните палуби моряците изпълняваха рутинните си задължения.
Капитан трети ранг Джеймс Слоун и контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс седяха мълчаливо в кабина Е-334 на палуба 0–2. Никой от двамата не бе произнесъл и дума през последните няколко минути; всеки бе погълнат от собствените си мисли. За Слоун проблемът беше съвсем ясен, а решението му — повече от очевидно. За Хенингс ситуацията изглеждаше далеч по-сложна. Лицето на Слоун бе замръзнало в сурова, безкомпромисна гримаса. Лицето на Хенингс издаваше вътрешната му борба.
Слоун най-накрая заговори.
— Ситуацията си е все същата. Без промяна. Единствената ни грешка е, че решихме да изчакаме онзи самолет да падне сам. Само че вече е безсмислено да продължаваме този спор. Опитайте се да възприемете случилото се като тактически проблем по време на война.
Хенингс беше уморен и го болеше глава.
— Престанете с тези военновременни аналогии, капитане. Вече не вършат работа. — След доклада на Матос, че самолетът е направил завой, Хенингс реши, че Слоун ще се откаже от намерението им да унищожат самолета. Хенингс почти изпита облекчение при перспективата да признае пред капитан Диел какво бяха направили. Трябваше обаче да се досети, че Слоун няма да се предаде толкова лесно. За Слоун не съществуваше особена разлика между унищожаването на самолет, за който смятаха, че е пълен с мъртъвци, и унищожаването на самолет, който показва признаци на живот. — И престанете да ми повтаряте, че нищо не се е променило. Сега положението е съвършено различно.
— Да. Има промяна, но към по-лошо. Позволете ми да изтъкна отново, адмирале, че не желая да попадна в затвора. Целият ми живот е пред мен. Вас може и да ви третират като VIP персона в Портсмаут — собствена къщичка или каквото там предлагат на контраадмиралите, но аз… Което ми напомня, че вие ще сте първият адмирал в американската история, осъден от военен съд през този век. А може би заради положението ви на пенсионер ще изтърпите унижението да бъдете съден от граждански съд.
Хенингс се опита да си припомни… да разбере всички дребни компромиси, извършени от него, които го бяха принизили до положение, в което му се налагаше да слуша всичко това, и то от човек като Слоун. Или с годините ставаше сенилен, или моралните му устои се бяха пропукали без самият той да забележи. Джеймс Слоун не можеше да е чак толкова умен.
— Мислите се за голяма работа, нали? — подхвърли той. — Но ако бяхте толкова схватлив и проницателен колкото си мислите, че сте, сега нямаше да се намираме в това положение.
— Нямам нищо против да рискувам и да се излагам на опасност, ако зная, че това ще ми донесе печалба. Но не съм съгласен да ми пречите. Отдавна да сме забравили за цялата тая каша, ако не беше вашето протакане и ако не се бяхте хванал на лъжите на Матос за износването и сериозните повреди на самолета.
Хенингс кимна. Това беше безусловно вярно. През изминалия час Слоун му бе обяснил надълго и нашироко защо Питър Матос трябва да унищожи онзи Стратън. През цялото това време Хенингс бе настоявал да изчакат още малко с надеждата, че Матос ще докладва за падането на самолета. Докладите на Матос потвърждаваха предварителната им информация, че самолетът е повреден, но продължава да лети. Той следваше неотклонно първоначалния си курс до мига, в който, съвсем неочаквано и необяснимо, промени направлението от сто и двадесет на сто тридесет и един градуса. Матос бе докладвал още и за хора, които падат, или скачат, от самолета. Нито едно от тези действия не подлежеше на някакво разумно обяснение.
— Защо промениха курса? Защо хората падат от един стабилно летящ самолет? На борда очевидно няма пожар. Значи не скачат от страх. Всичко това е лишено от смисъл. Какво, по дяволите, става там горе?