— Разбирам.
— Всички кораби и самолети в района, включително и изтребители от нашия самолетоносач, в момента тръгват в твоята посока, за да търсят изчезналия самолет. Ако някой от тях те види, с нас е свършено. През следващите десет минути трябва да изстреляш ракетата Феникс по кабината на пътническия Стратън.
— Слушам. — Последва кратка пауза. — Горивото ми е малко.
— Още една причина да побързаш с изпълнението на задачата. Когато изпълниш мисията, продължи да летиш към крайбрежието. Аз ще се погрижа да те пресрещнат и заредят във въздуха. Ясно ли е?
— Да.
Слоун реши, че е време да изиграе всички карти.
— Матос, тук при мен е контраадмирал Рандолф Хенингс, който подкрепя взетото от мен решение. Той лично ще те инструктира, след като кацнеш. Ясно?
— Да.
Слоун погледна Хенингс, който бе целия пребледнял. После продължи да говори на Матос.
— Достатъчно приказки, Питър. Изстреляй ракетата по пилотската кабина на пътническия Стратън. Разбрано?
— Да.
— Заеми позиция, прицели се и стреляй. Не можеш да си позволиш да не уцелиш. Разполагаш максимум с десет минути. Обади се, след като изпълниш мисията.
— Слушам.
— Край. — Слоун настрои часовника за десет минути, а после се завъртя със стола и погледна Хенингс. Адмиралът изглеждаше пребледнял и се подпираше на стената. — Добре ли сте?
— Да. Мисля, че съм добре. Слоун кимна.
— Надявам се не мислите, че на мен ми е по-лесно отколкото на вас.
Хенингс избърса лепкавата пот от шията си.
— Подозирам, че е така.
Слоун го погледна изпитателно. Възрастният мъж като че ли всеки момент щеше да получи сърдечен пристъп.
Хенингс се изправи.
— Смятам да изляза на палубата да глътна малко чист въздух.
Слоун не искаше да изпуска Хенингс от погледа си. В това помещение се бе установила специална атмосфера, която можеше да бъде разрушена от слънчевата светлина, от други човешки гласове и лица.
— Бих предпочел да останете тук. Поне през следващите десет минути.
Хенингс кимна.
— Да. Разбира се. Ще издържа. — Той дръпна черната щора от прозореца, отвори го и вдиша дълбоко. А след това за пръв път от четиридесет години насам му прилоша в океана.
Слоун го наблюдаваше с периферното си зрение. Хенингс беше най-слабото звено в тяхната комбина. Матос беше по-силен, но и той можеше да се пречупи. Сега, когато проблемът с пътническия Стратън беше почти разрешен, Слоун си позволи да поразмишлява малко повече за Матос и Хенингс. Вече почти бе решил как да се справи с лейтенант Питър Матос.
Слоун се приближи до края на конзолата, където, подредени в редица, стояха няколко вътрешни телефона с различни цветове в зависимост от предназначението им. Вдигна слушалката на зеления и, преди да му отговорят отсреща, прекъсна връзката.
— Операции? Обажда се капитан трети ранг Слоун. Възникна проблем. Полет три-четири-седем, F-18, пилотиран от Матос, е в критична ситуация поради недостиг на гориво. Искам един танкер да излети от най-близката брегова база и да го пресрещне. — Слоун продиктува настоящите координати на Матос в изключения телефон. — Благодаря. — Той затвори, след което взе синия телефон и го изключи, преди да започне да говори. — Раулес? Обажда се Слоун. Предупреди пилотите, участващи в издирването на пътническия Стратън, че може да се наложи да се разделят на две групи и едната от тях да потърси нашия три-четири-седем. Да. Има проблем с горивото. Вече се разпоредих да бъде изпратен танкер, който би трябвало да стигне до него навреме. Просто предупреди момчетата да са нащрек. Точно така. — Той затвори, плъзна една папка върху телефонните превключватели, за да ги скрие от погледа на Хенингс, и едва след това се обърна към него.
Рандолф Хенингс представляваше по-сериозен проблем. Докато Хенингс живееше, дишаше и говореше, разкъсван от вина и угризения, Джеймс Слоун нямаше да може да спи спокойно нощем и при всяко повикване при капитана на самолетоносача щеше да се пита дали не са дошли да го арестуват.
Само че Джеймс Слоун не можеше да позволи това.
В никакъв случай.
Гледката, която се разкриваше от капитанския стол на пътническия Стратън 797, беше умопомрачителна. Бери седеше, хипнотизиран от надигащата се грамада от буреносни черни облаци, струпани в далечината. В началото те просто наподобяваха лека мъгла в края на хоризонта, през която струяха слънчеви лъчи, падаха под ъгъл и се отразяваха от водната повърхност на океана. Колкото по-близо идваха, толкова по-страховити и враждебни изглеждаха, а Бери все по-ясно разбираше, че са в беда.