— Слушам.
— Не изключвай кодиращото устройство. Опитвай се да се свържеш с тях на всеки пет минути. Те също са с включено кодиране. Ако чуят гласа ти, ще ми кажат. След това ще преминеш на пряка радиовръзка с тях.
— Слушам. — Матос включи бутона за радиовръзка в положение на предаване. Знаеше, че докато предава сигнала, няма да може да получава никакви съобщения, а човешкият глас в слушалките, пък бил той и на Слоун, му действаше успокояващо. В момента обаче танкерът беше главния му приоритет.
Матос се обърна към радара. Загледа се в луминесцентния зелен екран. Регулира изображението и потърси танкера, който би трябвало вече да навлиза в обхвата му. Не само че не откри танкера в обхват от петстотин мили, но не забеляза и никакви други самолети в района. Той заговори по отвореното радио.
— База? Къде, по дяволите, са всички самолети, които трябваше да се намират в района? Не виждам танкера, не забелязвам и никакви други самолети. — Той махна пръст от бутона и зачака отговор.
Отговорът на Слоун не закъсня.
— Матос, танкерът те вижда. Спасителните самолети в района също те засичат на радарите си. Твоят радар явно не работи добре от самото начало когато… не мога повече да говоря неща с поверителен характер. Вече има и други самолети на същата честота, а ние трябва да запазим секретния характер на проведените изпитания. Внимавай какво говориш оттук нататък. Премини отново на непрекъснато повикване и се занимай с радара си. Съвсем скоро ще се срещнеш с танкера.
— Разбрано. Трябва да се освободя от ракетата. Така ще намаля теглото на самолета и ще спестя гориво.
— В никакъв случай! Това вече е невъзможно. Твърде много самолети има в района. Не искаш още един… Разбираш ли?
— Ясно. — Матос си помисли, че вероятността да уцели самолет или кораб беше минимална — нищожно малка, но без нормално функциониращ радар не можеше да е сигурен в това. А и с неговия късмет току-виж улучил точно танкера с горивото. Проклетата ракета обаче само задълбочаваше и бездруго критичното положение с горивото. — Ще задържа ракетата.
Матос включи радиото на повикване и се облегна назад. Твърде много сенки и фантоми го бяха преследвали днес, електронната им апаратура му бе изневерила неведнъж. Всичко това беше възможно, но малко вероятно. И въпреки това се бе случило. Точно така ставаха злополуките. Петдесет процента човешки грешки и петдесет процента повреди в оборудването. А как ли щяха да класифицират днешния монументален гаф? По малко и от двете плюс голяма доза лош късмет.
Матос прекара няколко минути в опити да настрои радара, но не постигна никакъв резултат. Непрекъснато местеше поглед между индикатора на горивото и гърбовете на заобикалящите го черни облаци в търсене на приближаващ самолет. Помисли си, че случилото се е истинска ирония на съдбата — ето че и той се бе оказал със същия проблем, който в крайна сметка бе причинил смъртта на пътническия Стратън. Беше останал без гориво. Това си беше ужасна глупост от негова страна. Изобщо не трябваше да допуска да се стига дотук.
Тридесет и един хиляди фута. Питър Матос вече бе използвал всеки известен му трик, целящ икономии на гориво. Някой ден ще се научи да се тревожи най-напред за горивото, а после — за всичко останало. Спомни си за инструктора, който го бе обучавал в Пенсакола: Господа, дори и най-добрият изтребител-бомбардировач в света лети в една-единствена посока, когато горивото му свърши.
Но дори и да се случеше най-лошото, спасителните екипи щяха да го намерят в океана и щяха да го приберат. Опита се да се успокои. Предпочиташе да е в състояние да предвиди проблемите, а не да реагира постфактум.
За миг се замисли за Слоун. Нямаше смисъл да признава за случилото се пред капитан първи ранг Диел. Слоун може и да не беше лесен, но пък бе предан на флота до дъното на душата си. Той предугаждаше проблемите и задействаше системата за разрешаването им преди да е станало късно. Методите му бяха коварни и дори безчестни понякога, но, каквото и да вършеше, го правеше за страната си, заради програмата Феникс и в защита на националната сигурност. А когато накрая се теглеше чертата, не можеше да се отрече фактът, че, независимо от трудния си характер, Джеймс Слоун винаги се грижеше за подчинените си.