— Капитан Слоун, искам информация за статуса на Полет три-четири-седем.
Слоун знаеше, че това обаждане рано или късно ще дойде. Капитанът държеше да знае възможно най-малко за провеждания тест и това бе единствената причина, поради която бе оставил Слоун толкова време да контролира положението. Сега обаче Диел искаше да знае защо един от самолетите му все още не се е завърнал в базата.
— Статус непроменен, сър. — Слоун хвърли поглед на Хенингс.
Последва пауза, след което капитан Диел попита:
— В такъв случай мога да приема, че с Полет три-четири-седем всичко е наред, така ли?
— Точно така, сър. В момента пилотът използва всички възможни техники за пестене на гориво.
— Разбирам. Това свързано ли е с профила на проведените изпитания?
Слоун съзнателно забави отговора. Искаше да създаде впечатлението, че с неохота споделя тази секретна информация.
— Да, сър.
— Добре. Адмиралът все още ли е при вас?
— Да, сър.
— Добре. Няма да отнемам повече от времето ви, капитане.
— Благодаря, сър. — Слоун затвори телефона, пое дълбоко дъх и се обърна към Хенингс. — Капитан Диел е загрижен за три-четири-седем.
— Аз също.
Слоун се загледа в говорителя. Отвореният предавател на Матос изпълваше стаята с всевъзможни звуци, долитащи от кабината на изтребителя, който летеше на девет мили над земята. От време на време се чуваше Матос, който, забравил за включения предавател, или пък твърде притеснен, за да го е грижа, си говореше тихичко сам със себе си, тананикаше си и ругаеше безспир. След това гласът му изведнъж прозвуча високо и ясно.
— База, не виждам никакъв танкер. Нито пък други самолети. Разполагам с гориво за още петнадесет минути. Поддържам направление нула-седем-пет на височина от тридесет и една хиляди фута. — Той прочете координатите си от сателитната навигационна система. — Бурята все още вилнее под мен. Изключвам се, за да мога да приема вашето съобщение.
Шумът престана и Слоун бързо грабна микрофона.
— Разбрано. Гражданските и военните самолети от спасителния отряд приближават към теб. Танкерът би трябвало да се вижда вече.
— Не го виждам.
— Чакай така. — Слоун вдигна зеления телефон, поговори няколко секунди, след което отново взе микрофона. — Матос, той смята, че е установил както визуален, така и радарен контакт с теб. За всеки случай остави предавателя си включен. Дръж се, Питър.
— Слушам. — Свистенето на отворения предавател отново изпълни Е-334.
Слоун погледна часовника за обратно броене, който беше сверен според доклада на Матос, че му остават приблизително четиридесет и пет минути летателно време. Часовникът сочеше четиринадесет минути. Четиринадесет минути, през които трябваше да продължи невероятното си представление с изключените цветни телефони, с Хенингс, с работещия златист телефон, осигуряващ връзка с мостика, и най-вече с лейтенант Питър Матос. Един не толкова способен и издръжлив човек отдавна да се е сринал психически, но Джеймс Слоун имаше желязна воля и непоколебимо вярваше, че човек може да контролира всяко положение, ако приеме безрезервно мисията, която изпълнява, и има силно чувство за самосъхранение. Хората са така устроени, че са готови да повярват във всичко и, ако той не им даде никакъв повод за съмнения, ако изиграе ролята си уверено и непоколебимо, те наистина щяха да му повярват.
В помещението изведнъж прокънтя глас, който беше едновременно и познат, и непознат.
— Мейдей! Мейдей! Полет три-четири-седем без двигатели.
Хенингс скочи на крака.
Слоун грабна микрофона и погледна часовника. Оставаха още единадесет минути. Или Матос бе допуснал някаква грешка в изчисленията, или индикаторите за горивото не отчитаха съвсем вярно. Може би ракетата, която продължаваше да носи, прикачена за търбуха на изтребителя, увеличаваше твърде много разхода му на гориво.
— Ясно, Питър. Разбрах. Спасителните самолети те виждат съвсем ясно.
Гласът на Матос трепереше, но той си наложи да се овладее и отговори.
— Ясно. Слязох на височина 30 хиляди фута. Само след няколко секунди ще навляза в бурята. — Прочете координатите си и додаде: — Ураганни ветрове. Самолетът е нестабилен.
Отчасти благодарение на вродения си инстинкт и отчасти заради присъствието на Хенингс Слоун даде на Матос възможно най-добрия съвет при дадените обстоятелства.
— Питър, изчакай с катапултирането до последно. А когато катапултираш, не бързай да отваряш парашута.
— Слушам. — Слоун си представи как Матос пада заедно с пилотския си стол и изчаква до последно преди да отвори парашута. А когато най-после се решава да го направи, силните въздушни течения го притискат в хватката си и започват да го люшкат нагоре-надолу — процес, който би могъл да продължи твърде дълго. Ако той не го убиеше, океанът непременно щеше да го стори.