Гласът на Хенингс проникна в мислите на Слоун. Той отвори очи и погледна адмирала. Хенингс говореше нещо по синия телефон.
— Ало? Ало? — Непрекъснато натискаше бутоните. — Ало? Командването на спасителната операция? — Хенингс погледна Слоун, а след това отвърна очи към редицата цветни телефони. Присегна се, махна папката от превключвателите, видя, че са изключени, и отново насочи поглед към Слоун.
Слоун седеше мълчаливо и гледаше възрастния мъж право в очите. Най-накрая проговори.
— Съжалявам, адмирале. Това беше единственият изход за нас.
Хенингс изпусна слушалката, която се удари в пода. Опита се да говори, но гласът му прозвуча като едва доловим шепот.
— Ти… ти кучи сине! Долно копеле… убиец… Как, в името Господне?…
Хенингс почувства, че му се вие свят, и трябваше да събере цялата си воля, за да не падне. Опитваше се да фокусира погледа си върху Слоун, но, кой знае защо, все не можеше да го види такъв, какъвто си го спомняше. Пред него стоеше истинският Слоун, разкрил му истинския си лик и същност.
— Кой си ти? Какъв си ти?
— Ние, адмирале. Ние.
Моментът на илюзорните видения отмина и Хенингс си възвърна самообладанието.
— Матос беше… той ти имаше доверие… Той беше едно от момчетата.
— Както виждам, вече не се измъчвате от угризения заради стотиците пътници, които потопихме в оня Стратън. Какво? Цивилните май не се броят, а?
Хенингс подпря ръце на конзолата и се наведе напред, доближавайки се до Слоун.
— Не може да не знаеш старата поговорка, че трима души могат да опазят една тайна, само ако двама от тях са мъртви. Погледна Слоун право в очите. — Аз ли съм следващият?
— Не ставайте смешен! Хенингс изправи гръб.
— Обади се на издирвателния екип веднага. — Той посегна да включи телефоните.
Слоун сграбчи ръката му и я стисна.
— Не се дръжте като глупак! Вече обрекохме на смърт, цял самолет, пълен с цивилни граждани. Ако ще издирваме един пилот, който може да ни окачи на бесилото, защо да не се опитаме да спасим и тях? — Слоун стисна още по-силно ръката на адмирала. — Освен това една такава спасителна операция ще е напълно излишна. Никой не би могъл да оцелее в океана по време на буря. — Пусна ръката на Хенингс и заговори с по-спокоен глас. — Адмирале, истината е, че не се плаша от самия затвор. Ужасявам се от унижението, на което ще ме подложи съдебната процедура. Двамата с вас ще бъдем третирани като най-долни отрепки. Имената ни ще се споменават с презрение в офицерските клубове и лавки години наред. Това не е начин да се сложи край на една кариера. Ако запазите мълчание, никой няма да разбере за случилото се. Нищо няма да спечелите, ако сега си признаете. Нищо! Мъртвите са си мъртви. Репутацията на флота и нацията обаче са непокътнати. — Смени тона и заговори така, сякаш четеше официален доклад. — Лейтенант Питър Матос е бил убит от избухналия във въздуха двигател на ракетата Феникс. Той ще бъде погребан с пълни военни почести, а семейството му ще получи сумата от неговата застраховка Живот, както и всички стандартни помощи и компенсации, които се изплащат на семействата на офицерите, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Името му няма да бъде опозорено по никакъв начин. — Слоун замълча и дълго време не проговори. — Адмирале?
Хенингс кимна.
Слоун вдигна поглед към стенния часовник. Три и десет.
— Не трябваше ли да излетите от самолетоносача в четири и половина?
— Да — разсеяно отвърна Хенингс.
— В такъв случай предлагам да се приготвите, адмирале. Разполагате само с петдесет минути, а аз предполагам, че бихте искали да засвидетелствате уважението си към капитан първи ранг Диел.
Хенингс яростно изгледа Слоун.
— Освен това — додаде Слоун и посочи с ръка папките, които все още лежаха върху радиоконзолата — очаквам от вас да подчертаете в доклада си пред командващите на Обединените щабове, че аз не нося никаква отговорност за възникналия трагичен инцидент.
Без да каже нито дума в отговор, Рандолф Хенингс се обърна и излезе от кабина Е-334.
Джон Бери почувства познатото напрежение в ръцете си, стиснали контролния лост, и си даде сметка, че това всъщност е първият му опит да пилотира гигантския Стратън. Предупредителната сирена започна да вие по-тихо, намаля и светлината на лампите, черпещи последната енергия от батериите на умиращия самолет. Звуците в кабината поутихнаха, когато самолетът се снижи достатъчно и остави над себе си най-силния фронт на бурята. От салона долитаха пъшканията и стоновете на ранените. Бери свали едната си ръка от кормилото и пусна чистачките. Стори му се, че успява от време на време да зърне океана през надвисналите облаци и дъждовната пелена. Сърцето му учести ритъма си. Наложи си да погледне към висотомера.