— Четири хиляди фута — рече на глас той. Самолетът падаше към океана със скорост четиридесет фута в секунда.
— Остават по-малко от две минути до сблъсъка. Дръжте се. Шарън… спасителните жилетки…
— Да. В оранжевата торба на задната стена. Бери се обърна и погледна закачената на стената торба, а след това забеляза малкия авариен изход в задния десен ъгъл на кабината.
— Когато паднем, ти взимаш жилетките. Аз ще отворя вратата. Линда, не мърдай от мястото си, докато не дойдем да те вземем.
Крендъл сграбчи ръката му.
— Джон… Джон, страх ме е.
— Запази спокойствие. За Бога, запази спокойствие. Бери здраво стискаше кормилото. Знаеше, че би трябвало да мисли за това как да приводни самолета и какво да направи, ако те все пак оцелееха след удара. Мислите му обаче неизменно се връщаха към проблема с угасналите двигатели. Потокът на гориво бе спрян. Но сега вече е възстановен. Какво още?…
Проблесналата вляво от самолета силна светкавица окъпа пилотската кабина в светлина. Веднага след нея отекна пронизителен гръм. Бери рязко се надигна на мястото си. Внезапно, само в един кратък миг, проумя предназначението на инструменталния панел над главата му.
— О, за Бога!
В съзнанието му изплува кристално ясен спомен. Представи си стария си буик, който се спуска с изключен двигател надолу по един хълм в Дейтън, Охайо. Видя се да протяга ръка и да завърта контактния ключ, чу рева на двигателя на стария буик.
— Шарън! Запалващото устройство! Запалващото устройство! Чуй ме! Чуй ме, Шарън. Изправи се! Стани! — Бери погледна висотомера. Две хиляди фута.
В мига, в който Крендъл разкопча колана и стана от мястото си, самолетът излезе изпод долния фронт на гръмотевичната буря и Бери съвсем ясно видя океанската повърхност. Небето беше относително спокойно и леката турбулентност не създаваше особени проблеми. Но дори и от височината, на която се намираха, Бери можеше да различи разпенените гребени на огромните вълни. Разбра, че дори и да успеят да напуснат самолета, няма да оцелеят сред този разпенен воден ад.
Шарън Крендъл го държеше за ръката и се взираше изпитателно в него. Бери изведнъж си даде сметка, че тя му се доверява безрезервно; като стюардеса не можеше да не знае, че се обрича на сигурна смърт, ако в момента на сблъсъка е без предпазен колан.
Бери заговори с ясен и твърд глас.
— Не мога да отделя поглед от таблото… На горния панел има четири превключвача, маркирани като запалващо устройство. Побързай. Тя коленичи зад издигнатия панел между двете пилотски седалки и погледна. Очите й обходиха приборите и превключвателите пред нея.
— Къде? Къде? Джон…
Бери се опита да си представи панела, като едновременно с това не отделяше поглед от приборите и индикаторите на таблото. Най-накрая се осмели да погледне за миг нагоре.
— Долната лява част. Долу вляво! Четири превключвача. Над тях има жълти лампички. Жълти! Жълти! Включи ги! Включи ги!
Крендъл ги забеляза и прокара ръка по тях, включвайки едновременно и четирите.
— Готово! Готово!
Бери погледна висотомера. Деветстотин фута. Скоростта на спускане бе намаляла малко, но заедно с нея бе паднала и скоростта им на движение. До сблъсъка им с водата оставаше по-малко от половин минута. Бери извика на Шарън.
— Връщай се на мястото си. Затегни колана!
Прикова поглед в централния панел. Искаше да види дали двигателите ще заработят отново. Опита се да прецени дали не трябва да направи още нещо. Напрегнато се вгледа в четирите температурни индикатора. Стрелката бавно тръгна надясно.
— Запалване! Запалване! Имаме мощност!
Бери обаче знаеше, че за ускоряването на реактивните двигатели е нужно време — вероятно повече от онова, с което разполагаха.
Хвърли поглед към висотомера. Двеста и петдесет фута. Скоростта на лайнера бе паднала до двеста и десет възела. Сега падаха по-бавно, но Бери чувстваше, че скоростта на самолета съвсем скоро ще слезе под критичната долна стойност. Още докато обмисляше тази възможност, в кабината прозвуча предупредителната аларма — един роботизиран глас започна да повтаря безспир: Скорост, Скорост, Скорост. Бери знаеше, че трябва да бутне щурвала напред, за да увеличи скоростта, само че вече не разполагаше с достатъчна височина за такава маневра. Той неохотно дръпна дросела малко назад и усети, че самолетът вирва нос. Лайнерът започна да вибрира, целият корпус се разтресе толкова силно, че за Бери стана почти невъзможно да следи показанията на приборите. Огромният самолет бе подвластен на силите на гравитация, но едновременно с това се подчиняваше и на ускорението, породено от работата на двигателите. Само един поглед на Бери към висотомера бе достатъчен, за да разбере, че гравитацията печели този двубой. Сто фута.