Погледна надолу през страничния прозорец. Стоте фута, отчетени от висотомера, му се струваха в действителност по-малко. Огромните вълни на бурния океан под тях се издигаха толкова високо, че сякаш докосваха с разпенените си гребени крилете на лайнера. Бери погледна през предното стъкло. Огромни, високи вълни се разбиваха на съвсем малко разстояние от тях. Ако само една достигнеше до самолета, той щеше да изгуби достатъчно скорост, за да се разбие със сигурност.
Бери огледа приборите. Мощността на двигателите се увеличаваше, скоростта беше задоволителна, но височината продължаваше да намалява. Бери побутна контролния лост. Опитваше се да държи носа изправен. Всички маневри, които извършваше, бяха твърде рисковани и само една погрешна стъпка бе достатъчна, за да се забият в бурния океан със скорост от приблизително двеста възела.
Роботизираният глас продължаваше да повтаря думичката СКОРОСТ, вибрациите не спираха. Бери се стараеше да използва механизмите за управление по възможно най-рационален начин с надеждата, че ще успее да оползотвори малкото енергия, с която разполагаха, за издигането на самолета, пък макар и само с няколко инча.
Висотомерът вече отчиташе 0, макар че самолетът се намираше поне на двадесет фута над водата. Ставаше все по-очевидно, че гигантският Стратън няма да успее да се издигне отново. Бери неволно стегна мускулите на тялото си и леко се надигна от мястото си.
— Хайде, прасе такова! Издигни се! Издигни се, копеле мръсно! — Обърна се към Крендъл и се провикна, за да надвика шума. — Намери форсиращите дюзи. Форсиращите дюзи!
Тя отново огледа горния панел. Погледна Бери с вдигнат нагоре палец.
— Включи ги! — Замълча за част от секундата и додаде: — После се приготви за аварийно кацане.
Крендъл включи четирите клапана.
Бери чу и почувства тласъка, породен от отварянето на форсиращите дюзи. Нямаше и най-малка представа какво ще последва.
Крендъл извика на Линда:
— Наведи се надолу! Наведи глава ето така! — Крендъл се преви надве, доколкото това беше възможно — пречеше й кормилото на втория пилот, което се намираше точно пред нея. Преди да притисне глава към коленете си, тя вдигна поглед, за да се увери, че Линда е изпълнила инструкциите й.
Бери почувства леко ускорение, което го притисна назад към облегалката на стола. Самолетът набираше скорост благодарение на горивото, което се впръскваше директно в реактивните отработени газове, където се възпламеняваше и придаваше допълнителен тласък на двигателите. Силните вибрации, породени от ниската скорост, намаляха и Бери дръпна още малко кормилото. Носът се изправи и океанът сякаш потъна зад предното стъкло на кабината. Механичният глас на алармата замълча. Висотомерът мина сто фута и продължи нагоре.
— Изкачваме се! Издигаме се нагоре!
Шарън Крендъл вдигна глава. Почувства увеличените гравитационни сили, породени от издигането на самолета.
— О, Боже! Мили Боже! — Лицето й се окъпа в сълзи.
Бери хвана контролния лост с лявата си ръка, а дясната протегна напред и с разтреперани пръсти обхвана четирите дросела. Откакто бе седнал на капитанското място, за пръв път почувства, че самолетът е под негов контрол.
Извика на Шарън Крендъл:
— Затвори дюзите.
Тя се присегна и изпълни нареждането.
Самолетът леко намали скоростта си. Бери веднага отвори четирите дросела и почувства, че машината ускорява отново. Видя, че температурата и налягането на двигателите се покачват, а стрелката на висотомера бавно се движи нагоре. Петстотин фута. Шестстотин. Бери се облегна назад. Ужасяващият страх, който бе изпитвал при мисълта, че ще му се наложи да пилотира този лайнер, подобно на повечето страхове, породени от неизвестността, беше силно преувеличен.
Никой не говореше. Всички лампи в кабината светнаха отново, повечето предупредителни надписи изгаснаха. Силната буря продължаваше да вилнее над тях, но на тяхната височина валеше само дъжд, а ветровете бяха умерено силни. Джон Бери се прокашля, за да прочисти гърлото си.
— Отиваме си у дома. Шарън, Линда, добре ли сте? Момичето отговори с отпаднал гласец.