— Не се чувствам добре.
Крендъл разкопча предпазния колан, изправи се и пристъпи към момичето. Забеляза, че и нейните крака треперят. Хвана лицето на Линда в двете си ръце.
— Само малко ти е прилошало, скъпа. След минута ще се оправиш. Поеми си дълбоко въздух. Дишай дълбоко. Така.
Бери разпозна автоматично произнесените думи, които опитната стюардеса бе изричала неведнъж. Гласът й обаче бе топъл и искрен.
Крендъл се наведе и леко целуна Бери по бузата, а после, без да каже нито дума, се върна на мястото на втория пилот.
Бери се концентрира върху приборите. Издигна самолета на деветстотин фута, а след това, преди да се гмурнат отново в бурята, го изправи в хоризонтално положение.
Ослуша се да долови някакъв звук от салона, но чу единствено барабаненето на дъжда, тихото жужене на електронната апаратура и монотонното ръмжене на реактивните двигатели.
Бери спря чистачките, в продължение на няколко минути експериментира с лостовете за управление, а после се присегна и отново включи автопилота. Жълтата лампичка угасна, Бери пусна кормилото, дръпна ръка от дроселите и отмести крака от педалите. Раздвижи китки, протегна ръце и се обърна към Шарън.
— Този път едва се отървахме. Бяхме на косъм. Ти прояви изключителна смелост.
— Така ли? Не си спомням. Доколкото помня, по едно време пищях от страх. — Тя го погледна изпитателно. — Джон… какво се случи? Не си допуснал никаква грешка… не… аз прочетох онова съобщение.
— Нито ти, нито аз сме сбъркали нещо… Единствената ни грешка бе, че ги послушахме.
— Какво?…
Звънецът на компютърната система огласи кабината.
Двамата се спогледаха, а после насочиха очи към екрана.
ДО ПОЛЕТ52: ПРИЕМАТЕ ЛИ? ПОТВЪРДЕТЕ.
САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД. Бери посочи конзолата.
— Копелета! Долни кучи синове!
Крендъл го погледна, а после отново прочете съобщението. Не бе имала време да се замисли върху случилото се, нито пък имаше желание да се задълбочи в неясните си догадки, но сега полуоформените й заключения изведнъж изкристализираха в непоклатимо убеждение.
— Джон… как са могли?… Искам да кажа как е възможно… защо?…
— Господи, не мога да повярвам, че бях такъв идиот. Хаваите. Това трябваше да ме накара да се усъмня. Да променя центъра на тежестта. Горивните клапи. Тези лъжливи копелета!
Крендъл все още се опитваше да проумее случилото се.
— Вината е отчасти моя. Аз те убедих да…
— Не. Аз също им се доверих. Но не трябваше. Длъжен бях да се сетя. Аз знаех, по дяволите!
— Но защо? Защо, за Бога, биха постъпили така?
— Не искат — Бери посочи с палец през рамо — те да се върнат.
Крендъл кимна. Подобна мисъл бе минавала на няколко пъти през ума й, но тя просто не се бе задълбочила достатъчно върху извода, който се налагаше.
— И какво ще правим сега? Какво ще им отговорим?
— Да им отговаряме? Нямам намерение да отговарям на когото и да било.
— Но, Джон… Отговори им. Кажи им, че знаем какво се опитаха да направят.
Бери се замисли върху думите й, а после поклати глава.
— Някой, който се опитва да ни убие, контролира положението там. Някой в онази малка заличка до контролно-диспечерския център. Да разговаряме с този човек — или хора — е все едно да говорим с някой, който току-що ни е бутнал във водата, в която се давим. Не искам да знаят, че все още сме живи. Това ще е нашата тайна и ние ще се възползваме от нея по възможно най-добрия начин.
Крендъл кимна неохотно.
— Да, предполагам, че имаш право. Господи, иска ми се да можехме да кажем на някого. Ако не се върнем… никой няма да разбере.
Бери се замисли за компютърните съобщения. Опита се да си ги припомни.
— Дори и да се върнем благополучно, пак ще ни е доста трудно да накараме някого да ни повярва. Ще бъде нашата дума срещу тяхната и ние изведнъж ще се окажем засегнати от декомпресията полуидиоти, неспособни да разберат и изпълнят инструкциите на квалифицираните специалисти на авиокомпанията.
Шарън Крендъл започна да придобива все по-ясна представа за положението, в което се намираха.
— Копелета! Подли копелета! Дяволите да ги вземат! — Опита се да си представи кой от шефовете в Транс-Юнайтид е способен на подобна низост. Няколко имена изплуваха в съзнанието й, но тя реши, че може да е всеки, който има какво да губи, ако техният Стратън се завърне в Сан Франциско.
Бери разсъждаваше върху мотивите.
— Вероятно не желаят да си признаят, че охраната на летището е незадоволителна. Ще отхвърлят съобщението ни за бомбата — ако въобще си направят труда да го предадат — и ще се опитат да измислят някакво друго обяснение за инцидента. Корпорацията Стратън. Структурен дефект. Долна шайка подли мошеници!