Бери погледна през предното стъкло. Дъждът бе намалял, небето започваше да изсветлява. Океанът под тях изглеждаше поукротен. Той погледна към метеорологичния радар. Не беше сигурен, но му се стори, че времето пред тях се прояснява.
— Зависи от метеорологичните условия в Сан Франциско. — Знаеше също така, че много зависи и от неговите умения и способности. Погледна индикаторите за горивото. — Зависи, разбира се, и от горивото. Форсиращите дюзи изядоха голяма част от него. А и сега, като летим на тази височина, правим голям преразход. Не можем да си позволим обаче да изгорим много гориво, за да се издигнем високо, само за да установим, че времето там е лошо.
— Мислиш ли, че разполагаме с достатъчно гориво, за да се приберем?
— Не зная. Неизвестните са твърде много. Но съм готов да се обзаложа на една вечеря с теб, че поне ще зърнем брега преди да останем без гориво.
Бери се усмихна, за да прикрие истинските си чувства. Даваше си сметка, че това е облог на страхливец.
— А аз се обзалагам, че ще ни приземиш на летището. Искам да отидем в ресторант Четирите сезона в Ню Йорк.
Бери кимна.
— Добре. — А после усмивката му помръкна. — Слушай, ако се наложи да се приводним в океана, ще го разбера предварително и ще разполагаме с достатъчно време, за да се приготвим. Това ще стане близо до брега, което означава, че би трябвало да ни забележат и приберат. — Бери се питаше дали ще паднат в зона на корабоплаване. Помисли за възможността да бъдат нападнати от акули, но не знаеше със сигурност дали има много акули по Западното крайбрежие. Искаше да попита, но реши да изчака докато наближат. Колкото повече мислеше за възможността да се приводнят в океана, толкова повече се убеждаваше, че това ще бъде начало, а не край на проблемите им. Нещо друго обаче не му даваше мира. Дори и едно благополучно кацане в Сан Франциско може би също нямаше да сложи край на изпитанията им. — Шарън, трябва да изготвим някакъв план за действие. Трябва предварително да решим как ще се държим, след като кацнем в Сан Франциско.
— Какво? — Тя изглеждаше озадачена. За нея приземяването на повредения Стратън бе единственото нещо, за което трябваше да мислят и да се тревожат. — За какво говориш?
— Тези хора — той посочи с ръка компютърната система — се опитаха да ни убият и няма да се спрат само защото сме кацнали.
— Но това е лудост…
Двамата се умълчаха. Шарън се питаше дали притесненията на Бери са основателни. Помисли си, че тя самата може би подценява сериозността на положението.
— Ако кацнем в Сан Франциско невредими… е, ще трябва да имаме предвид, че не всички ще се радват да ни видят — заключи тя.
Бери кимна и реши да смени темата.
Той огледа кабината. Опитваше се да предвиди от какво ще имат нужда. Както и да се развият събитията оттук нататък.
— В кабината има ли спасителна лодка?
— Не. Лодките са там, отзад. — Тя замълча. — Но надуваемата пързалка, която използваме при излизане от аварийния изход, може да се ползва като лодка. Не е толкова устойчива, но за трима души ще свърши работа.
— Точно така. — Той се замисли за момент. — Мисля, че ще мога да приводня самолета, ако океанът е спокоен. Нека си припомним процедурите при аварийно кацане. Линда, слушай Шарън внимателно.
Звънецът иззвъня отново.
ДО ПОЛЕТ 52: ПРИЕМАТЕ ЛИ? ПОТВЪРДЕТЕ.
САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД
Бери отрицателно поклати глава.
— Копелета! Много им се ще да им кажа, че се носим из океана, пък да видя тогава какво ще отговорят.
Крендъл се загледа в съобщението.
— Това е толкова… долно. Що за човек трябва да си, че да направиш подобно нещо? Да се опиташ да убиеш хора… невинни хора? Не са сторили нищо…
Бери си припомни, че по едно време бяха обсъждали възможността да се издигнат със самолета над лошото време. Ако бе разполагал с достатъчно гориво и кислород и ако бе по-уверен в себе си като пилот, сигурно щеше да го направи. Едно такова изкачване неминуемо щеше да убие още десетки пътници. Бери се запита дали наистина е по-добър от онези хора в централата в Сан Франциско, които и да са те, по дяволите…
— Понякога всичко е въпрос на целесъобразност и лична облага. В подобни решения обикновено няма нищо лично. Може би и ние не би трябвало да го приемаме лично.
— Аз пък го приемам съвсем лично.
От самолета долитаха всевъзможни шумове. Хленч, стенания и агонизиращи писъци на ранените. Някой дращеше по вратата на кабината. Бери чу, че някой натиска клавишите на пианото и за момент си помисли, че пътникът е решил да посвири.
Бери знаеше, че всички онези хора ще се издавят, ако той приводни самолета в океана. Освен това си признаваше, че няма да направи кой знае колко — всъщност нямаше да стори нищо — за да спаси поне някои от тях.