Хвана ръката на Шарън Крендъл и обърна китката й към себе си.
— Сега е два часът и двадесет и четири минути. Разполагаме с още няколко часа, докато стигнем до брега. — Опита се да предвиди какво ще им трябва в случай, че стигнат до летището. Погледна, за да се увери, че автопилотът е все още включен, после разкопча колана и стана от мястото си.
— Къде отиваш? Бери неволно се изсмя.
— Няма да стигна далеч. Можеш да си сигурна в това.
Тя се усмихна на глупавия въпрос. Бери коленичи зад капитанския стол и пъхна ръка под него.
— Какво търсиш? — попита Шарън.
— Таблици. Трябват ми за навигационните предаватели.
— Радиопредавателите не работят.
— Но навигационните може и да са в изправност. Те са различни от предавателите и приемниците за връзка. — Бери продължи да търси около капитанския стол, но не намери нищо. — По дяволите! Вероятно са били издухани навън. Можеха да ни бъдат от полза. По дяволите! — Вероятността да стигнат до летището в Сан Франциско без добър навигационен сигнал беше минимална, пък дори и да разполагаха с достатъчно гориво, за да летят нагоре-надолу по крайбрежието. Случаят обаче не беше такъв.
— Много ли са важни?
— Ще минем и без тях. — Бери се настани отново на капитанското място. — Когато наближим, ще претърсим всички възможни честоти. Все ще намерим тази, която ни трябва.
Бери обаче знаеше, че каналите са прекалено много, а те разполагат с твърде малко време. Крендъл разкопча предпазния си колан.
— Ще погледна ей тук.
— Добре.
Тя се наведе напред и прокара ръка под седалката на втория пилот.
— Нищо. Чакай… — Тя се наведе надясно. — Струва ми се, че намерих нещо. Да. — Шарън измъкна купчина смачкани хартии. — Ето.
Бери бързо ги взе.
— Таблици — рече той. — Сигурно са на втория пилот. — За миг си помисли за Маквери, който седеше оттатък в салона. Това бяха неговите карти. И неговата кабина. А сега беше на Бери, каквото и да означаваше това. Започна внимателно да разгъва таблиците.
— За радиото ли са? — нетърпеливо попита Шарън. Бери се усмихна.
— Да. — Посочи една от тях. — Ето тази е за Сан Франциско. Това е честотата, която ми трябва.
— Радиото дали ще проработи? — Шарън не криеше съмненията си.
— Още не. — Бери сгъна таблиците така, че тази за района на Сан Франциско остана най-отгоре. — Когато влезем в обхват, ще проверим дали можем да уловим сигнал.
— А ако не можем?
— Тогава ще кацнем на първата суша, изпречила се пред очите ни. Ще разпознаеш ли крайбрежието?
— Предполагам. Виждала съм го неведнъж.
— Ще можеш ли да разбереш дали се намираме на север или на юг от Сан Франциско? Или пък дали сме близо до някой друг град? До кое да е летище?
Тя не отговори в продължение на няколко секунди, а след това заяви:
— Като стигнем там, ще видим. Сигурно ще ми хрумне нещо.
— Добре. Помисли по въпроса.
— Ще го направя. — Тя протегна напред босите си крака и се облегна на седалката. — Хайде да поговорим. И да не мислим за онова, което предстои.
— Може. И бездруго вече нямам какво да правя.
Шарън затвори очи.
— Разкажи ми за… твоето семейство.
Бери би предпочел да разговарят за нещо друго. Той се облегна назад и се опита да измисли нещо. В този момент жълтата лампичка светна отново, а копчето на автопилота се изключи. Бери сграбчи лостовете за управление.
— О, за Бога!
— Автопилотът?
— Да.
Сега вече знаеше, че не може повече да му има доверие. Автопилотът несъмнено се бе повредил по време на неуправляемото им падане. Нямаше избор — щеше да се наложи сам да управлява самолета до края на полета. Докато се съсредоточаваше върху механизмите за ръчно управление, Бери чуваше зад гърба си настойчивото драскане по вратата на кабината и нестройната какофония от звуци, изтръгнати чрез нескончаемо блъскане по клавишите на пианото. Целият този шум започваше да му лази по нервите. После се чу и звънецът на компютърната система.
— Джон. Изпращат ни друго съобщение.
Бери погледна екрана. Беше повторение на съобщението, което им бяха изпратили преди пет минути. Копелетата продължаваха да го проверяват. Искаха да са сигурни, че Бери не е успял някак си да задържи самолета във въздуха.
— Да го духат! — изръмжа той.
Несъмнено приемаше отношението им съвсем лично.
15.
Джак Милър вървеше сам по дългия празен коридор пред командно-диспечерския център. Едуард Джонсън бе взел подробния му доклад и го бе посъветвал да си иде у дома, отказвайки отново да го пусне в комуникационната зала. Джак Милър разбра, че дните му в Транс-Юнайтид на практика са изтекли.