Чу стъпки. Някой се качваше по стълбите в другия край на коридора. Той се спря. — На стълбищната площадка изведнъж се появи фигурата на главния пилот Кевин Фитзджералд — висок, мускулест, загорял, облечен с избелели дънки и тениска. Той тръгна забързано към Милър, който отстъпи, за да му стори път, и кимна учтиво. После леко се прокашля.
— Капитан Фитзджералд…
Главният пилот мина бързо край него и само извърна глава, като не спираше да върви към вратата в края на коридора.
— Какво има, Джак?
— Всички са в административната сграда. В залата за конференции, сър.
— По дяволите! — Той се обърна и тръгна обратно. — Тук нищо ли няма?
— Не, сър. Връзката с 52 беше прекъсната. Фитзджералд продължи да върви към стълбището.
— Била е провалена, Джак. Цялата работа е изпортена. Никой не знае какво точно става с този полет.
— Да, сър — извика Джак след отдалечаващата се фигура.
Фитзджералд изчезна надолу по стълбите.
Джак Милър остана сам. Помисли малко, поколеба се, а след това хукна по коридора и надолу по стълбите, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж.
Видя Фитзджералд на паркинга. Тъкмо се канеше да влезе в някаква чуждестранна спортна кола. Затича се към него.
Фитзджералд запали двигателя и го погледна.
— Какво има, Джак?
Милър установи, че не може да проговори.
— Бързам. Важно ли е? — Фитзджералд го изгледа внимателно. После смекчи тона. — Какво става? — попита отново и изгаси двигателя.
Милър пристъпи по-близо до прозореца.
— Капитане, трябва да разговарям с вас.
Фитзджералд работеше с хора от много години, а и познаваше Джак Милър достатъчно добре, за да се досети, че му предстои да чуе нещо важно и тревожно.
— Влизай в колата. Ще разговаряме по пътя.
— Не, сър. Мисля, че е по-добре да останете тук.
Фитзджералд отвори вратата и слезе от колата.
— Говори.
— Ами…
— Без увъртания, Джак. Давай направо. И по-бързичко.
— Мисля… сигурен съм, че в цялата история има нещо гнило.
Фитзджералд кимна.
— Продължавай.
Джак Милър започна да разказва.
Вратата на комуникационната зала бе постоянно затворена и вътре започна да става много горещо. Застоялият въздух бе пропит с миризмата на химикалите от цветните копирни машини. Едуард Джонсън нави нагоре ръкавите на ризата и разхлаби вратовръзката си.
Уейн Метц непрекъснато попиваше с влажна носна кърпичка потта от челото си. Той кимна със задоволство.
— Мисля, че това беше, Ед.
Джонсън кимна бавно. Чувстваше се зле — в това нямаше никакво съмнение — но освен това имаше усещането, че тежестта на всемира — тежестта на онзи Стратън — се е стоварила на плещите му. Дразнеше се от Метц, който просто не можеше да прикрие радостта си. Този човек нямаше представа от летене, не разбираше отношенията в една авиокомпания, нито пък хората, които работеха за нея. Разбираше единствено от застраховки и финансови отговорности. Джонсън протегна ръка, натисна бутона за повторно изпращане на съобщение и го задържа.
Съобщението се изписа на екрана.
ДО ПОЛЕТ 52: ПРИЕМАТЕ ЛИ? ПОТВЪРДЕТЕ.
САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД
Съобщението продължи да се отпечатва отново и отново, но Джонсън не сваляше ръка от бутона. В кошницата на принтера се натрупа цяла купчина разпечатки. Джонсън погледна часовника си.
— Тези би трябвало да са достатъчни, за да сметнат, че през изминалия час сме изпращали по едно съобщение на всеки три минути. — Той освободи бутона, след което написа едно последно съобщение.
ДО ПОЛЕТ 52: АКО СТЕ В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРИЕМАТЕ, ИЗПРАТЕТЕ СИГНАЛ МЕЙДЕЙ ИЛИ КАКВА ДА Е ДРУГА КОМБИНАЦИЯ ОТ БУКВИ ИЛИ ЦИФРИ.
САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД. Двамата мълчаливо изчакаха.
Метц погледна часовника. Два и тридесет. Мекичко се изкашля.
— Това беше.
— Предполагам. — Джонсън се замисли за момент. Не беше възможно един аматьор да овладее самолета и да оцелее след угасване и на четирите двигателя. На единадесет хиляди фута височина той е разполагал с по-малко от пет минути до падането в океана. Време, напълно достатъчно за запалване на двигателите, стига човек да знае как да го направи. Бери обаче не притежаваше нито уменията, нито познанията, които биха му позволили да овладее самолета. Пет минути. За миг бе зашеметен от образа на огромния Стратън, падащ от единадесет хиляди фута в Тихия океан. Представи си ясно сцената в пилотската кабина докато Бери и останалите са падали към океана. В онзи момент вероятно вече са знаели със сигурност, че някой бе причинил смъртта им — ако изобщо им е останало време да разсъждават върху това. — Мили Боже, Уейн. Наистина свърши. — Коленете му трепереха. Надяваше се Уейн да не забележи.