Двамата с Крендъл останаха дълго време неподвижни, приковали погледи в стрелката, която лежеше абсолютно неподвижно по средата на скалата. Бери забеляза, че дисплеят, указващ оставащото до летището разстояние, не показва нищо.
— Стори ми се, че мръдна. — Шарън се опита да придаде по-голяма убедителност на думите си. — Сигурна съм дори.
— Нищо. — Бери се изправи на стола си. — Дръж го под око.
— Добре.
Бери огледа приборите пред себе си. Никаква промяна. Радиопредавателите продължаваха да мълчат. Навигационните предаватели не даваха признаци на живот. Жълтата лампа на изключения автопилот светеше неуморно. Самолетът следваше курс от сто тридесет и един градуса. Скорост триста и четиридесет възела. Височина деветстотин фута. Единствената промяна бе свързана с индикатора за горивото, което бе паднало под една осма от първоначалното количество. Дори и да видеха суша, вече едва ли щяха да успеят да стигнат до нея.
Бери вдигна поглед към хоризонта. Нищо. Дългият и спокоен полет, продължил три часа и половина, бе повдигнал надеждите им и сега, когато сушата вече трябваше да е близо, напрежението започна да си казва думата. Бери се опита да потисне безпокойството, надигнало се в душата му.
Шарън посочи към хоризонта.
— Какво е това?
Бери се поизправи на стола и погледна през прозореца. През последния половин час неведнъж бяха решавали, че мъглата над повърхността на океана е самата Калифорния, а всяка промяна в цветовете на небето на хоризонта бяха свързвали със Сан Франциско. Въображението и надеждите им превръщаха океанските изпарения в така бленуваната суша, която бавно се стопяваше пред очите им. Бери се загледа в леката мъглива стена на хоризонта, а после я видя да се движи, подхваната от лекия океански бриз.
— Нищо. Мъгла.
— Може да е мъглата над Сан Франциско.
— Може… Какво?
— Мъглата над Сан Франциско. — Тя погледна часовника си. — Минава шест часа. Точно по това време се спуска мъглата през летните месеци.
Бери я погледна.
— Защо, по дяволите, не ми напомни? Мамка му! И какво ще правя, ако летището е обвито в мъгла?
— Ами… би могъл да осъществиш инструментално кацане, нали?
Бери устоя на изкушението да й припомни недостатъчната си квалификация.
— Не. Не може и дума да става за инструментално кацане. — Мястото му очевидно не беше в пилотската кабина на този Стратън. Тук имаше повече прибори и инструменти, отколкото в последните десет самолета, които бе пилотирал, взети заедно. — По дяволите! Трябваше да потърся друго летище — на север или на юг от Сан Франциско.
— Тъй като не знаем със сигурност къде се намираме, спокойно бихме могли вече да сме на север или пък на юг от Сан Франциско — напомни му Крендъл. Тя потропа с пръсти по индикатора за горивото. — Ще имаме голям късмет, ако изобщо зърнем крайбрежието. На твое място не бих бързала да се тревожа за мъглата над Сан Франциско.
Бери погледна индикатора. Една шестнадесета от резервоара.
— Да. Имаш право.
— Може би ще успеем да кацнем някъде по плажа — подхвърли Крендъл и го погледна крадешком. — Можем ли да го направим?
— Предполагам. Ако стигнем дотам и ако видим, че крайбрежието е забулено в мъгла, ще кацнем. — Бери знаеше, че кацането в гъста мъгла би било равносилно на самоубийство. — Бих предпочел да кацнем на летището, но трябва да мислим и за хората на земята…
— Тогава не го прави. Постъпи както намериш за добре. Само се успокой. Когато моментът настъпи, ще дадеш най-доброто от себе си.
— Точно така.
Нервите му бяха опънати до скъсване и той искрено се надяваше, че ще прояви достатъчно хладнокръвие, за да приземи самолета когато моментът настъпи. Още в мига, в който влезе в кабината и видя състоянието на пилотите, разбра, че, ако не претърпят катастрофа във въздуха, той в края на краищата щеше да се изправи пред необходимостта да приземи пътническия Стратън. Този момент — ако съдеше по индикатора за горивото — вече бе съвсем близо.
— Не всеки ден има мъгла.
— Какво? А, да…
— Освен това тя обикновено пада съвсем бавно. Може и да успеем да я изпреварим. Понякога дори не стига чак до летището.
— Добре. — Забеляза, че този път нямаше желаещи за облози.
Самолетът продължаваше да следва курса на югоизток, оставяйки зад себе си залязващото слънце, а дългата му сянка падаше върху гладката повърхност на океана. Бери огледа хоризонта за суша, потърси с очи други самолети или кораби, които биха могли да разберат, че самолетът им е в беда. Не видя обаче нищо. Бяха съвсем сами.
— Джон! Отново помръдна!
Той бързо насочи поглед към контролното табло на втория пилот.