— Не се движи.
Крендъл погледна индикатора на навигационното радио. Стрелката изобщо не помръдваше.
— Движеше се. Този път съм повече от сигурна. Видях я. Видях я, по дяволите.
— Добре. Добре. — Бери съсредоточи цялото си внимание върху стрелката. Чувал бе разкази за отчаяни пилоти, които така силно копнеели да видят осветените писти на някое летище или пък надеждните показания на командните прибори, че започвали да халюцинират, въобразявайки си, че виждат точно онова, на което се надявали.
— Видях я да се движи.
— Добре. Хайде да я наблюдаваме.
В продължение на цяла минута не свалиха очи от стрелката. Бери взе таблицата и провери честотата. Навигационното радио пред Крендъл без всякакво съмнение бе настроено на канала на Сан Франциско. Бери отново погледна индикатора.
— Все още нищо — прошепна той, сякаш се боеше, че силният му глас ще подплаши сигнала.
Тя не каза нищо.
И изведнъж стрелката помръдна съвсем лекичко, почти незабележимо.
Шарън Крендъл подскочи на мястото си.
— Видя ли?
На лицето на Бери изгря широка усмивка.
— Видях. Можеш да си сигурна, че я видях. Стрелката започна да подскача по-енергично — знак, че навигационното радио улавя по-силен сигнал. Електронната пътечка към Сан Франциско изведнъж се открои пред очите им.
Малката стрелка потрепваше, следвайки електронните импулси, излъчвани от летището на Сан Франциско, а Джон Бери изведнъж разбра какво са изпитвали всички онези самотни и загубили се в безбрежния безкрай авиатори, моряци и изследователи, зърнали най-сетне обекта на своите търсения.
— Отиваме си у дома. Не остана още много.
— Джон, ще успеем! Сигурна съм!
— Шансовете ни определено нараснаха. Завърти копчето на циферблата. Ето това. Върти го, докато стрелката застане в центъра.
Тя изпълни инструкциите му.
— Добре ли е?
— Да. Сега ми прочети цифрата, появила се на дисплея.
— Едно-три-девет.
— Добре. — Бери стисна кормилото и предприе малък десен завой, целящ да промени стария курс от сто тридесет и един градуса на сто тридесет и девет градуса. След това изравни самолета в хоризонтално положение.
Шарън се обърна да погледне смълчалата се отзад Линда Фарли.
— Засякохме Сан Франциско по радиото.
— Не чувам нищо. Тя се усмихна.
— Не. Това е… навигационно радио. Нещо като компас. Сега вече знаем къде се намира летището.
— А те знаят ли къде сме?
— Не още — отвърна Бери. — Но скоро ще ни забележат на радара.
Линда Фарли се наведе напред и попита:
— Ще приземите ли самолета, господин Бери?
Бери кимна.
— Да. — Замълча за момент. — Макар че може да ни се наложи да кацнем и във водата. Помниш ли всичко, което Шарън ти каза по този въпрос?
— Да.
— Добре. — Бери смени честотата на своето навигационно радио и го настрои на канала на Сан Франциско. — Ще следя показателите оттук. А вие гледайте за суша. — Той регулира циферблата и се загледа в дисплея, който трябваше да отчете разстоянието, делящо ги от Сан Франциско. Видя изписалите се цифри и се усмихна. — Сан Франциско е точно пред нас — на деветдесет и три мили разстояние.
— Деветдесет и три мили? — повтори Крендъл. — След колко време ще сме там?
— След около петнадесет минути. Колко е часът?
— Шест часът и осем минути. Бери кимна.
— Е, най-късно в шест и половина ще бъдем на земята.
— О, мили Боже, не мога да повярвам. — Гласът й пресекна, задавен от сълзи. — О, Джон… О, Господи, не мога да повярвам. — Скри лицето си с ръце, цялото й тяло се разтрепера. — Вече почти сме си у дома.
— Да — разсеяно отговори Бери. Току-що бе погледнал индикаторите за горивото. Стрелката клонеше към нулата. Вече достатъчно добре се ориентираше в показанията на този индикатор и сравнително точно изчисляваше оставащото им летателно време.
До шест и половина, помисли си Бери, вече ще сме останали без гориво.
17.
Едуард Джонсън никога не бе харесвал горещите светлини на прожекторите, но днес те му се струваха по-кошмарни от всякога. Дългата заседателна зала, облицована с орехова ламперия и разположена на втория етаж на главната административна сграда, бе претъпкана с журналисти, оператори и представители на авиокомпанията. Всички обичат катастрофите, помисли си Джонсън. Всички, освен хората, пострадали физически или финансово от тях.
— Проклети лешояди! — промърмори той.
— Говори по-тихо — скастри го Уейн Метц. Той стоеше непосредствено до Джонсън, но се опитваше да не привлича вниманието към себе си. Държеше се така, сякаш нищо не го свързва с него. — Пред теб има микрофони.