— Какво?
Бери замръзна неподвижно и остана така в продължение на няколко секунди.
— Нищо! По дяволите! Ето го отново. При тази височина спускането надолу щеше да продължи по-малко от тридесет секунди. И този път нямаше как да запалят отново двигателите. А тридесетсекундно падане от тази височина би могло да стовари самолета върху моста, някъде в самия град, но не и в залива. — Ще кацна във водата. Не можем да продължаваме по този курс.
— Почакай, Джон. Моля те. Още мъничко.
— По дяволите, Шарън! В момента може би летим право към някой връх или сграда. Нямаме право да летим над града. Ще приводня самолета в океана сега, докато сме сигурни, че все още летим над него. Вече са ни забелязали на радара. Знаят къде се намираме.
Тя го погледна и заяви категорично:
— Не. Продължавай. Зная, че заливът е точно пред нас.
Той я погледна. В гласа и изражението й имаше нещо, което го накара да си помисли, че тя разполага с някаква информация, получена от източник, нямащ нищо общо с приборите на контролното табло.
— Шарън… — Представи си как огромният самолет излиза от мъглата и сградите на Сан Франциско се извисяват право пред предното стъкло на кабината, а самолетът продължава да лети, забил нос по посока на улиците под тях. Бързо тръсна глава, за да прогони тази картина от главата си. После тихичко рече: — Длъжен съм да го приводня веднага.
— Не. — Тя се извърна от него и се загледа през предното стъкло, сякаш спорът им бе приключил.
Бери си даде сметка, че я познава от по-малко от седем часа, но въпреки това чувства, че я познава добре — така, както познава и Дженифър. Шарън Крендъл му бе гласувала пълно и безусловно доверие, но сега предпочиташе да се довери на собствените си инстинкти и за Бери бе очевидно, че е твърдо решена да не отстъпва. Дошъл бе неговият ред да й засвидетелства абсолютно доверие, макар че като човек техничар той не се доверяваше особено на инстинктите и винаги се съобразяваше единствено с приборите и индикаторите.
— Добре. Ще изчакам още малко — рече той.
Гигантският Стратън продължи по курса си. Летяха на сляпо над мъгливата пелена. В кабината се възцари някаква нереална атмосфера. Бери отдавна вече не възприемаше Полет 52 като нещо реално, а обгърналата ги мъгла само допълнително подсилваше това му чувство.
Шарън Крендъл се взираше спокойно в мъгливите талази, а на устните й играеше странна усмивка. Тя вдигна ръка и посочи към предното стъкло.
Бери погледна нататък. Погледът му бе привлечен от нещо червено, което се забелязваше едва-едва в далечината. Изчезна за миг, а после се появи отново. Точно пред самолета, на около седем мили разстояние, се издигаха кулите на моста Голдън Гейт, извисили величествен ръст на гъстата мъгла.
Очите на Шарън Крендъл се напълниха със сълзи.
— О, Господи, да! Да!
Гърлото на Бери се стегна от връхлетелите го силни чувства. Той се загледа в червеникавите кули.
Крендъл направи съобщението, което правеше винаги в края на всеки трансокеански полет:
— Добре дошли у дома. Бери кимна.
— Да, добре дошли у дома. — Самолетът изминаваше по шест мили в минута и бързо се приближаваше към моста.
— Виж! — рече Крендъл. — Погледни от другата страна на моста.
Бери погледна към залива. Зад моста нямаше никаква мъгла — тя спираше рязко от едната му страна, сякаш той беше стена, спряла нашествието й. Небето над целия залив — до Бъркли и Оуклънд — беше ясно и чисто.
— Казах ти, че можем да изпреварим мъглата, Джон. — Крендъл се разсмя. — Погледни надясно.
Бери погледна през дясното стъкло. Неразличими от това разстояние ъгловати сгради бавно изплуваха от мъглата — градът се разстилаше пред очите им. Слънчевите лъчи блестяха по покривите на Банк ъв Америка и на Трансамерика пирамид. Това обаче не беше Ел Дорадо, не беше някакъв призрачен град и Джон Бери започна бавно да си възвръща чувството за реалност. Сградите бързо се уголемяваха пред очите им — самолетът се носеше напред със скорост от триста и четиридесет възела. Бери зави наляво, далеч от града, и насочи носа на самолета между кулите на моста подобно на навигатор, който се ориентира по тях, за да навлезе в залива.
Въздушният лайнер прелетя над моста Голдън Гейт. Двете кули останаха на по-малко от сто фута под него. Бери забеляза, че приближават към острова Алкатраз. Леко зави надясно, следвайки извивката на залива, и пое на юг към летището, от което ги деляха по-малко от три минути летателно време. Бери си помисли, че дори и да угаснат двигателите на самолета, той ще съумее да избегне населените райони.