Шарън Крендъл се отдръпна от Маквери. Проговори с едва доловим шепот.
— Джон…
— Не разкопчавай колана си. Не мърдай. Не ги провокирай.
Маквери протегна ръка и хвана контролния лост на втория пилот.
Бери почувства напрежението, породено от намесата му, а в следващия миг нечия студена, лепкава ръка покри лицето му. Дочу плача на Линда, която се опитваше да се пребори с обхващащата я истерия.
— Исусе! — До началото на пистата имаше само половин миля. Скоростта падаше бързо, а в двигателите все още постъпваше гориво. Моля те, Господи. Той затвори още малко дроселите и почувства ръката на Маквери върху своята. — За Бога, пръждосвай се оттук! — Рязко отмести ръката на Маквери.
Даниел Маквери, който с другата си ръка продължаваше да стиска контролния лост, изведнъж дръпна силно. Това си беше неговият контролен лост — това поне си спомняше, макар да нямаше и най-бегла представа за какво точно се използва.
Бери с все сила натисна капитанския щурвал напред, за да неутрализира действията на втория пилот. Ръцете му отмаляха.
— Махай се оттук, глупак такъв! За Бога… Крендъл започна да бие Маквери с юмруци.
— Престани! Престани! Махни се! Джон. Моля те!
— Спокойно… спокойно. — Оставаше им още само четвърт миля, но Бери съзнаваше, че започва да губи битката с бруталната сила на Маквери. Декомпресията, унищожила мозъка на втория пилот, очевидно по никакъв начин не бе засегнала физическата му сила. — Шарън! Махни го оттук! Сега! Бързо!
Шарън се опита да отдели пръстите му от кормилото, но Маквери очевидно притежаваше неподозирана сила. Тя се наведе и с все сила захапа дясната му ръка. Маквери обаче като че ли не изпитваше болка.
Той още по-силно дръпна контролния лост на втория пилот, в резултат на което самолетът неочаквано вирна нос, дясното му крило се оказа по-високо от другото, а опашката започна да се люшка насам-натам. Роботизираният глас отново огласи кабината с плашещия си рефрен. СКОРОСТ. СКОРОСТ. Няколко от пътниците започнаха да вият от страх. Линда изпищя.
Голяма част от пасажерите, нахлули в пилотската кабина, изгубиха равновесие и политнаха назад вследствие на рязкото килване на самолета. Те се наблъскаха един върху друг и се удариха в задната стена на кабината; някои дори паднаха върху панела с електрическите прекъсвачи.
Маквери, който държеше здраво контролния лост, успя да запази равновесие.
— Копеле такова! Пусни го, кучи син такъв! — Бери съзнаваше, че разполага само с няколко секунди, за да овладее самолета отново. Ако не успееше, щяха да умрат — точно тук и точно в този момент. Пистата вече бе съвсем близо. — Шарън! Помогни ми! Помогни!
Шарън Крендъл почувства, че кожата на Маквери се разкъсва под острите й зъби. Кръвта му потече по брадичката и шията й. И въпреки това ръката му не помръдваше. Тя се изправи, замахна с ръка и заби пръст в окото на Маквери.
Вторият пилот изкрещя от болка и пусна кормилото.
Бери рязко бутна щурвала напред, завъртя го наляво и натисна с все сила напред. В продължение на една дълга секунда самолетът сякаш продължи да виси в неестественото си положение. Механизираният предупредителен глас не спираше да повтаря единствената дума, която знаеше. СКОРОСТ, СКОРОСТ, СКОРОСТ. Бери виждаше земята, към която се бяха устремили под неестествен ъгъл. Изведнъж хоризонтът се изправи и централната линия на пистата застана точно в средата на предното стъкло.
Самолетът обаче летеше с прекалено ниска скорост. Дори и без непрекъснатите предупреждения на механичния глас, Бери чувстваше в корема си онова неприятно присвиване, което му подсказваше, че самолетът вече почти не лети. В следващия миг той щеше да започне да пада неконтролируемо, подобно на асансьор със скъсани въжета, и четиристотинтонната му маса щеше да се стовари върху пистата под тях.
— Джон! — изкрещя Шарън. Земята се приближаваше към тях със стремглава скорост. Тя затвори очи.
Бери изчака до последно, а след това направи един последен и отчаян опит да дръпне контролния лост с всичката останала му сила.
Опитното и набито око на капитан Кевин Фитзджералд веднага разбра, че пилотът неочаквано изгуби контрол върху самолета. Затича се срещу падащия Стратън, като не спираше да крещи.
— Той губи контрол върху самолета. Изплъзва му се. О, по дяволите, пилотът изгуби контрол. Господи всемогъщи! — Пилотът бе успял да стигне на половин миля от пистата и точно тогава допусна самолетът да се изплъзне от контрола му. За Фитзджералд това бе необяснимо. Развика се като треньор, опитващ се да помогне на играчите на терена. — По дяволите! Дяволите да те вземат! Дръж се, копеле такова, дръж се! Хвани кормилото! Кормилото! Дръпни проклетото кормило, кучи син такъв!