— Шараан!
Друг се изсмя. Някакво куче изръмжа.
Отново се бе върнал в ада.
Едуард Джонсън и Уейн Метц слязоха от колата на няколко ярда от масивния Стратън, заобиколен от жълтите пожарни коли, които изглеждаха толкова дребни около него, че Джонсън неволно си представи бръмбари лешояди, струпани около умряла птица.
Джонсън огледа евакуационния лагер — алуминиевите подпори и носилките, празните колички, спрелите наблизо линейки. Намери една жена с папка в ръка, която като че ли ръководеше нещата, и й се представи като вицепрезидент на Транс-Юнайтид, какъвто беше в действителност и какъвто искаше да си остане. Това бе и причината, довела го тук — той трябваше да установи възможно най-пълен контрол върху положението и, ако имаше малко повече късмет, току-виж установил, че онзи мъж, Бери, и стюардесата са мъртви, а разпечатките си стоят в тавичката пред принтера на компютърната система. Ако все пак се окажеше, че нещата не стоят точно така, Джонсън разбираше, че ще му се наложи да вземе някои трудни решения и да извърши доста неприятни неща.
Жената с папката се представи като доктор Емет от медицинския екип за бързо реагиране на летището.
— Докторе, колко души успяхте да извадите? — попита я Джонсън.
— Не сме вадили никого. Те просто се спуснаха по пързалката. И да, точно двадесет и двама — отвърна доктор Емет.
Джонсън погледна жълтата аварийна пързалка в далечината.
Доктор Емет продължи:
— Спасителните екипи съвсем скоро ще влязат в самолета. И тогава ще ни се отвори много работа. — Помисли малко, а след това додаде: — Освен ако хората там не са се задушили от дима… което е напълно възможно, тъй като не забелязвам някой да се опитва да излезе навън. Не виждам и опити да се отворят другите аварийни изходи.
Джонсън кимна и продължи да я разпитва.
— Какво е състоянието на хората, които са при вас?
Доктор Емет се поколеба, преди да отговори.
— Ами… всички те са претърпели някакви физически наранявания… кървящи рани, контузии, счупвания, но не и изгаряния. Освен това всички са погълнали дим…
— Умственото им състояние, докторе — прекъсна я Джонсън. — Добро ли е умственото им състояние?
Доктор Емет помисли малко и едва тогава отговори.
— Не. В началото си помислих, че това се дължи на преживения шок и на задушливия дим, но…
Джонсън я прекъсна отново.
— Всички те са били подложени на кислороден глад когато… — той посочи дупката в корпуса на самолета, — когато това се е случило.
Тя кимна.
— Разбирам.
— Забелязахте ли сред тях да има хора, които изглеждат умствено… нормални?
— Не мисля… Някои от тях са в безсъзнание и не мога…
Джонсън отново не я изчака да довърши.
— Знаем, че има поне трима души, които не са били засегнати от кислородния глад — мъж, стюардеса и младо момиче. Освен това възможно е да има още една стюардеса — азиатка — и още един пътник, които да не са… мозъчно увредени. — Той погледна доктор Емет и попита: — Виждала ли сте някой, който да прилича на тях?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не. Сигурна съм, че сред тези хора тук нямаше нито стюардеси, нито пък млади момичета. Има около десетина мъже, но… — Тя погледна папката, която държеше, и продължи: — Успяхме да идентифицираме тези, които имаха някакви документи у себе си…
— Имената на мъжете са Бери и Стейн.
Доктор Емет прегледа списъка си и отново поклати глава.
— Не… но имаше и един мъж в пилотска униформа… Името, изписано на табелката му, е Маквери… Той не е добре.
Джонсън кимна, а очите му пробягаха по лицата на хората върху носилките, които ги заобикаляха. Доктор Емет каза:
— Един друг господин се интересуваше за същите тези хора.
Джонсън отново насочи вниманието си към нея и описа подробно Кевин Фитзджералд, като не забрави да спомене дори и силния му тен.
Доктор Емет кимна.
Джонсън я попита:
— Къде е този господин сега?
Тя сви рамене и посочи с ръка хаоса, царящ по и около пистата.
— Има по-важни неща, които ме притесняват в момента.
— Точно така…
Този път го прекъсна доктор Емет:
— Всички пътници, които вече слязоха от самолета, както и онези, които може да слязат, ще бъдат откарани в хангар четиринадесет, където организираме полева болница. — Тя додаде: — Моргата пък ще бъде в хангар тринадесет. А сега ви моля да ме извините.
Тя се обърна и бързо се отдалечи. Джонсън хвана Метц за ръката и го поведе към самолета.
Метц попита:
— Къде отиваме?
— Към онзи Стратън, Уейн.