След половин минута вече виждаше, но съзнанието му отказваше да възприеме сцената, която го заобикаляше.
— О, Боже…
Бавно тръгна по лявата пътека, като заобикаляше пожарникарите, а така също и мъртвите и ранените пътници, които лежаха на носилките, на местата си или направо върху пода.
Приближи се до дупките в корпуса и огледа пораженията. Изобщо не се съмняваше, че нещо бе преминало през техния Стратън — нещо, което можеше да бъде квалифицирано като Божие дело, Природно дело или Човешко дело, но то в никакъв случай не бе предизвикано от немарливост или нехайство от страна на Транс-Юнайтид. Осъзнал иронията на случилото се, той едва не се разсмя и не прокле несекващия си стремеж да поема отговорност за всичко, но реши да отложи тези неща за по-късно — когато излезе в отпуск или влезе в затвора. Точно сега трябваше час по-скоро да се качи в пилотската кабина и да потърси компютърните разпечатки.
Тръгна тромаво напред. Движенията му бяха сковани от тежката пожарникарска униформа. Колкото по се отдалечаваше от дупките, толкова по-гъст ставаше димът. Той надяна кислородната маска и продължи.
В предната част на самолета беше по-тъмно. Джонсън запали фенерчето и насочи светлината към мястото, на което трябваше да се намира спираловидното стълбище.
Лъчът на фенерчето освети кухненския бокс и тоалетните, както и човешки фигури, които се движеха към носа на самолета. Стълбище обаче не се забелязваше.
Джонсън продължи напред и мина край няколко пожарникари, които вдигаха телата на мъртвите пътници от пътеката и ги оставяха върху седалките. Джонсън забеляза, че хората от спасителните екипи привързваха ранените пасажери към носилките — целта им беше не само да ги предпазят от евентуални вътрешни наранявания, но и да им попречат да се щурат насам-натам като живи мъртъвци.
— Исусе Христе, каква бъркотия, каква бъркотия…
Пълна декомпресия на шестдесет хиляди фута височина. Нека онези умници от Стратън еъркрафт корпорейшън обяснят пред медиите какво точно означава това.
Ед Джонсън стигна до мястото, на което трябваше да се намира спираловидното стълбище, но то не беше там. Всъщност цялата конструкция лежеше на пътеката пред него и напомняше на гигантски тирбушон.
— По дяволите… — После изведнъж му хрумна, че това е в негов интерес.
Джонсън спря един минаващ наблизо пожарникар и заговори високо през кислородната маска. Представи се като проверяващ от Националната комисия за безопасност на полетите и попита:
— Има ли ваши хора горе? — Посочи с фенерчето кръглия отвор в тавана на пътническия салон.
Пожарникарят погледна нагоре.
— Не, сър… не мисля — отвърна. После се провикна към колегите си. — Ей, има ли някой горе в кабината?
Една жена извика в отговор:
— Не. Надуваемата пързалка се спусна точно оттам. Всички, които са били горе, или са излезли вече, или са мъртви. — Тя додаде: — Ако там горе има хора в безсъзнание, ще трябва да почакат. Тук сме затрупани с работа.
Пожарникарят, който се намираше най-близо до Джонсън, рече:
— Тук има около триста мъртви и ранени, но все пак ще накарам някой да провери и горе…
— Не. Тук си имате предостатъчно работа. Просто ме качете горе и аз ще проверя какво е положението.
— Добре. — Мъжът извика за помощ. Появиха се още двама мъже, които преплетоха ръце и погледнаха Джонсън.
— Качете се.
Ед Джонсън преметна брадвичката през рамо, стъпи на преплетените ръце на тримата мъже и се хвана за рамото на единия, за да запази равновесие.
Един от тях го инструктира:
— Най-напред проверявате дали има кървене, след това за дишане, а след това…
— Обучаван съм в оказване на първа помощ. Вдигайте!
Мъжете се изправиха едновременно и Джонсън сякаш беше изстрелян нагоре през отвора. Той се хвана за най-близката подпорна колона, придържала преди парапета на стълбището, и се преметна върху пода на салона за развлечения.
Известно време остана да лежи на пода, като се оглеждаше и ослушваше, макар да чуваше единствено звука на собственото си дишане. В салона цареше непрогледен мрак — всичките му прозорци бяха покрити с пяна. Чу някой да стене наблизо, почувства същите ужасни миризми, които се разнасяха и в долния салон. Господи… Продължи да лежи и да се ослушва, като дишаше дълбоко.
Ориентира се, без да пали фенерчето, и запълзя към пилотската кабина, като влачеше брадвичката със себе си.
Килимът — Джонсън знаеше, че е син на цвят и струва цяло състояние — бе залят с различни течности, които воняха отвратително. Той спря, избърса ръце в униформата и надяна огнеупорните ръкавици. После отново запълзя напред.