— Казах ти вече, доказателствата не са тук. Изчезнаха заедно с момичето надолу по пързалката. — Погледна го и сви рамене. — С теб е свършено.
— Не. С теб е свършено. — Джонсън се поколеба, а след това вдигна брадвата.
От салона долетяха първите акорди на Джингъл белс, изсвирени на пианото. Няколко секунди по-късно долетя нечий глас:
— Така и не можах да науча тази песничка докрай. Всъщност това е единственото нещо, което мога да изсвиря на пиано.
Джонсън се обърна и надникна в тъмния салон.
— О… Боже…
Пианото замлъкна и една фигура изплува от полумрака. Едро мъжко тяло запълни рамката на вратата.
— Здрасти, Ед рече Кевин Фитзджералд. Ед Джонсън стоеше като замръзнал.
— Дали ще можеше да убиеш и двама ни с брадвата? — попита Фитзджералд. — Съмнявам се. А и не мисля, че искаш да го направиш. Така че ти предлагам да я хвърлиш.
— Ти… какво? — Джонсън погледна през рамо към Бери, а после отново насочи поглед към Фитзджералд. Внезапно осъзна, че сам се бе напъхал в капана, заложен от тях.
Фитзджералд се обърна към Джон Бери.
— Благодаря ви, господин Бери, загдето се съгласихте да играете ролята на примамка.
Очите на Джонсън се разшириха от изненада.
— Искаш да кажеш… че се познавате?…
— Срещнахме се малко преди да дойдеш — отвърна Фитзджералд. След което рече на Бери: — Господинът с брадвата е Едуард Джонсън, първи вицепрезидент на авиокомпания Транс-Юнайтид. Много добър ръководител, който взима присърце интересите на компанията. Да не говорим пък за интересите на самия Ед Джонсън.
После погледна Джонсън:
— И сам се бях досетил, че си ти. Джонсън изръмжа:
— Глупости!
— Не съвсем, Ед. Ти притежаваш необходимата комбинация от кураж, ум, егоизъм и пълна липса на съвест.
— О, я върви на майната си, Кевин. Нямам нужда от шибаната ти лекция. Опитах се да спася тази авиокомпания. Ти и мекушавите ти пилоти никога не бихте го направили.
Фитзджералд изгуби търпение и рязко заяви:
— Моите пилоти спасяват тази авиокомпания всеки шибан ден, в който летят там горе, докато ти си седиш зад бюрото.
— Достатъчно — провикна се Бери. Имаше чувството, че този спор не е от вчера. — Достатъчно. — Обърна се към Джонсън: — Хвърли шибаната брадва, или, да ме прости Господ, но ще ти издера очите. Хвърли я!
В продължение на секунда Джонсън остана напълно неподвижен, а след това замахна широко и с невероятна сила запрати брадвата право в предното стъкло, което се разби на хиляди парченца. Обърна се към Фитзджералд.
— Майната ти! Опитай се да го докажеш.
Джонсън се приближи до аварийния изход, приклекна в горния край на надуваемата пързалка, а след това погледна през рамо и рече на Бери:
— Ако ти наистина беше смел човек и притежаваше поне капка съвест, щеше да потопиш този самолет, пълен с живи мъртъвци в океана, и нямаше да се опитваш да спасяваш собствения си задник. А сега и двамата можете да вървите по дяволите. — Обърна се и се спусна с краката напред по дългата жълта пързалка.
Фитзджералд погледна Бери.
— Не му обръщайте внимание.
Бери не отговори.
Джон Бери мина през вратата от ковано желязо и излезе в градината. Тръгна бавно по алеите, оградени с парапет от бамбук, изкачи затревените хълмчета, мина покрай кленовете, разпрострели над главата му червените си листа.
Прекоси малките каменни мостчета, построени над пенливи поточета, и покритите с лишеи камъни и стигна до петте езерца, в които растяха лилии и плуваха златни рибки. В далечината се виждаше още едно езеро, над което се извиваше мост за рибари, който сякаш се съединяваше с отражението си в спокойната вода, за да образува пълен кръг. На моста го очакваха една жена и едно момиче.
Той тръгна към тях, минавайки покрай дървета бонзай с причудливи форми и покрай деликатните ябълкови и сливови дръвчета. Денят беше спокоен и във въздуха се носеше уханието на камелии и магнолии. Каменните фенери, очертали пътеката, хвърляха дълги сенки под лъчите на залязващото слънце, които обгръщаха тревата между дърветата с нежната си милувка.
Джон Бери ускори крачка и осъзна, че сърцето му бие все по-силно. В началото на моста рязко се спря, сякаш се боеше, че видението пред него ще изчезне, ако се приближи още малко. Вдигна очи и се усмихна колебливо.
Шарън Крендъл, облечена в светлосиня лятна рокля и сламена шапка с широка периферия, се усмихна в отговор.
— Чакахме те.
Линда Фарли му махна с ръка.
— Помислихме си, че си се изгубил.
Бери стъпи на моста и се приближи до тях. Изправи се непохватно, а след това се наведе импулсивно и целуна Линда Фарли по бузата.